Джон Уилямс - Стоунър

Беше станал толкова немощен, че не можеше да се движи — прекарваше дните и нощите си в задната стаичка. Едит му носеше книгите, които му трябваха, и ги редеше на нощното шкафче до тясното легло, за да не му се налага да се пресяга.

Но Стоунър четеше малко, макар че с присъствието си книгите му вдъхваха утеха. Накара Едит да дръпне пердетата по всички прозорци и настоя да не ги спуска отново дори когато прежурящото следобедно слънце падаше косо в стаята.

Понякога Едит идваше при него, сядаше на леглото и двамата си говореха. Говореха за несъществени неща: за хора, които познаваха бегло, за новата сграда, която строяха в университетското градче, и за старата, която са съборили, но онова, което казваха, сякаш нямаше значение. Беше ги обзело някакво ново спокойствие. Умиротворение, което приличаше на началото на любов, и почти без да се замисля, Стоунър знаеше защо се е появило то. Бяха си простили за болката, която си бяха причинявали, и бяха погълнати от мисълта какъв е могъл да бъде съвместният им живот.

Сега Стоунър гледаше Едит почти без съжаление, в меката светлина на късния следобед лицето й изглеждаше младо, без бръчки. Жалко, че не бях по-силен — помисли си той, — жалко, че не знаех повече, жалко, че не бях в състояние да разбера. И накрая си помисли безпощадно: жалко, че не я обичах повече. Ръката му се плъзна по чаршафа, с който беше завит, и сякаш трябваше да преодолява големи разстояния, докосна ръката на Едит. Тя не се помръдна и след малко Стоунър се унесе в нещо като сън.

Струваше му се, че въпреки обезболяващите, които взима, умът му си остава бистър, и беше признателен за това. Но сякаш го бе обсебила чужда воля и тя го тласкаше в посоки, които Стоунър не можеше да разбере — времето отминаваше, а той не го виждаше как се изнизва.

Гордън Финч наминаваше почти всеки ден, но Стоунър не можеше да проследи ясно в паметта си тези посещения — понякога говореше на Гордън, когато той не бе там, и се изненадваше от гласа си в празната стая, друг път насред разговор с Гордън млъкваше и примигваше, сякаш чак сега най-неочаквано бе забелязал присъствието му. Веднъж, когато Гордън влезе на пръсти в стаята, той се извърна някак учудено към него и попита:

— Къде е Дейв? — И щом забеляза стъписаното лице на Гордън, поклати немощно глава и рече: — Извинявай, Гордън, бях се унесъл, напоследък се сещам за Дейв Мастърс и… понякога, без да се усетя, говоря каквото ми хрумне. От хапчетата е, но трябва да ги пия.

Гордън Финч се усмихна, кимна и се пошегува, но Стоунър знаеше, че в онзи миг той се е отдръпнал от него така, че няма да се върне никога вече. Обзе го остро съжаление, че е отворил дума за Дейв Мастърс, дръзкото момче, което и двамата бяха обичали и чийто призрак ги бе държал всичките тези години в приятелство с дълбочина, каквато така и не бяха осъзнали докрай.

Гордън му каза, че колегите го поздравяват, и заговори несвързано за университетски дела, които според него може би интересуваха Стоунър, очите му обаче бяха неспокойни и по лицето му се мяркаше нервна усмивка.

В стаята влезе Едит и Гордън Финч се изправи тежко — сърдечен и многословен от облекчението, че са го прекъснали.

— Едит — рече, — седни тук.

Тя поклати глава и примига срещу Стоунър.

— Старият Бил изглежда по-добре — допълни Финч. — Бог ми е свидетел, мисля, че изглежда много по-добре в сравнение с миналата седмица.

Едит се извърна към него така, сякаш чак сега бе забелязала присъствието му.

— О, Гордън — каза. — Той изглежда ужасно. Клетият Уили. Няма да бъде дълго с нас.

Гордън пребледня и отстъпи крачка назад, сякаш са го ударили.

— Боже, Едит!

— Няма да бъде дълго — повтори тя, загледана умислено в мъжа си, който се усмихваше едва-едва. — Какво ще правя, Гордън? Какво ще правя без него?

Стоунър затвори очи и те двамата изчезнаха, чу как Гордън шепне нещо, чу и стъпките им, докато се отдалечаваха от него.

Забележителното беше, че всъщност бе толкова лесно. Стоунър искаше да каже на Гордън, че е много лесно, искаше да му каже, че не се притеснява да говори за това, да мисли за него, но не успя да го направи. Сега му се струваше, че всъщност е все едно, чу гласовете им в кухнята — гласът на Гордън беше тих и припрян, а на Едит сърдит и отсечен. За какво ли говореха?

… Болката го връхлетя внезапно и шеметно, завари го неподготвен и за малко той да извика. Отпусна ръце върху завивките и с усилие на волята ги премести към нощното шкафче. Взе няколко хапа, сложи ги в устата си и глътна малко вода. По челото му изби студена пот и Стоунър лежа, без да се помръдва, докато болката го поотпусна.