Джон Уилямс - Стоунър

Грейс целуна майка си по бузата и я погледна сериозно.

— Изглеждаш различно — отбеляза.

Едит се засмя и стана от пода, завъртя се с ръце над главата.

— Имам си нова рокля и нови обувки, и нова прическа. Харесват ли ти?

Грейс кимна не особено убедено.

— Изглеждаш различно — повтори.

Усмивката на Едит стана по-широка, на един от зъбите й имаше бледо петно размазано червило. Тя се извърна към Уилям и попита:

— Различно ли изглеждам?

— Да — потвърди той. — Много чаровна. Много хубава.

Тя му се засмя и поклати глава.

— Клетият Уили — каза. После се извърна още веднъж към дъщеря си. — Струва ми се, че съм различна — рече й. — Наистина.

Но Уилям Стоунър знаеше, че Едит говори на него. И в онзи миг някак си разбра, че каквито и да са намеренията и мнението й, Едит — без дори да подозира, — се опитва да му обяви нова война.

Обявената война влизаше в промяната, която Едит се бе заела да осъществява през седмиците, прекарани след смъртта на баща й „у дома“ в Сейнт Луис. И тя се разгоря, а накрая направо се развилня и разбушува след другата промяна, настъпила бавно в Уилям Стоунър, след като той откри, че би могъл да е добър преподавател.

Колкото и да е странно, Едит не показа на погребението на баща си особено вълнение. По време на тържественото опело седя с изправен гръб и каменно лице, което не се промени и когато тя трябваше да мине покрай тялото на баща си, бляскаво и пълно, в богато украсения ковчег. Но на гробището, когато спускаха ковчега в тесния ров, прикрит с парчета изкуствена трева, Едит захлупи върху дланите безизразното си лице и стоя така, докато не я докоснаха по рамото.

След погребението прекара доста дни в някогашната си стая, в стаята, където беше израсла — виждаше се с майка си само на закуска и вечеря. Който наминеше към тях, мислеше, че се е усамотила със скръбта си.

— Бяха много близки — отбелязваше тайнствено майка й. — Много по-близки, отколкото изглеждаше.

В стаята обаче Едит обикаляше като за пръв път, свободно, докосваше стените и прозорците, проверяваше доколко са устойчиви. Накара да свалят от тавана цял сандък, пълен с вещите от детството й, надзърна в чекмеджетата на писалището, недокосвани от близо десетилетие. Замаяно и лениво, сякаш разполагаше с цялото време на света, се зае да преглежда вещите си, да ги милва, да ги обръща ту насам, ту натам, да се взира внимателно, едва ли не като на ритуал. Натъкнеше ли се на писмо, което беше получила като малка, го четеше от начало до край, сякаш за пръв път, откриеше ли забравена кукла, й се усмихваше и галеше боята по грапавата буза, все едно е дете, получило подарък.

Накрая подреди всичките си вещи от детството на две спретнати купчинки. Едната се състоеше от играчки и дрънкулки, които сама си бе купувала, от тайни снимки и писма от нейни приятели съученици, от подаръци, които навремето е получавала от далечни роднини, в другата бяха струпани нещата, които й бяха дадени от баща й или пряко или косвено бяха свързани с него. Именно към тази купчинка Едит насочи вниманието си. Устремено, безчувствено, без гняв, но и без радост се запретна да вади една по една вещите в нея и да ги унищожава. Изгори в камината писмата и дрехите, пълнежа на куклите, иглениците и снимките, пак пред камината натроши на ситна прах глинените и порцелановите глави, дланите, ръцете и краката на куклите, а каквото остана след горенето и трошенето, събра с метлата на малка купчинка и го изхвърли в тоалетната към стаята.

След като приключи — след като стаята се изчисти от дима, след като камината бе изметена и малкото оцелели вещи бяха върнати в скрина с чекмеджетата, Едит Бостуик-Стоунър седна на малката тоалетка и се погледна в огледалото с изтъняло или олющено сребърно покритие отзад, така че тук-там образът й се отразяваше несъвършено или изобщо не се отразяваше, а лицето й приемаше странно непълен вид. Тя беше на трийсет години. Косата й вече бе започнала да губи младежкия си блясък, около очите й се бяха появили бръчици, а кожата на лицето й вече се опъваше върху изпъкналите скули. Едит кимна на отражението си в огледалото, стана рязко и слезе долу, където за пръв път от доста дни заговори весело и едва ли не задушевно с майка си.

Искала (обясни) някаква промяна в себе си. Прекалено дълго била такава, заговори за детството си, за своя брак. От източници, които можеше да опише само мъгляво и несигурно, си създаде образ, който искаше да постигне, и през двата месеца, които прекара при майка си в Сейнт Луис, не правеше почти нищо друго, освен да осъществява тази цел.