Джон Уилямс - Стоунър

Беше готов да си признае, че не е бил добър преподавател. Винаги, още от времето, когато бе напредвал бавно и мъчително през лекциите по английски в първи курс, виждаше пропастта, разпростряла се между онова, което той чувства към предмета, и онова, което показва в аудиторията. Беше се надявал времето и опитът да запълнят тази пропаст, но това не се беше случило. Нещата, които бе скътал най-дълбоко в себе си, бяха предавани най-вероломно, когато Стоунър говореше за тях пред студентите си, най-живото се спаружваше в думите му и онова, което го вълнуваше най-силно, ставаше студено, след като го изречеше. И мисълта за това несъответствие, за тази несъстоятелност го потискаше така, че усещането за нея се превърна в навик, в част от него, както сгърбените му рамене.

Но през седмиците, когато Едит беше в Сейнт Луис, докато той четеше лекции, от време на време усещаше, че се е запалил дотолкова по темата, че е забравил за своята несъстоятелност, за себе си и дори за студентите отпред. От време на време се въодушевяваше така, че пелтечеше, ръкомахаше и не обръщаше внимание на записките за лекциите, които обикновено го направляваха. В началото се стъписваше от тези изблици, сякаш възприемаше прекалено свойски предмета, и се извиняваше на студентите, но след като те започнаха да идват при него и след лекциите, след като в писмените им работи се появиха намеци за въображение и следи от плаха любов, Стоунър беше насърчен да прави каквото никога не го бяха учили. Любовта към литературата, към езика, към тайнството на ума и на сърцето, проявяващи се в дребните, странни и неочаквани съчетания от букви и думи, в най-черния и най-студения печат — любовта, която Стоунър беше крил, сякаш беше незаконна и опасна, — той започна да дава воля на тази любов в началото плахо, сетне дръзко и след това гордо.

Беше и натъжен, и насърчен от откритието какво може да прави: въпреки намеренията си усещаше, че е измамил и студентите, и самия себе си. Студентите, които дотогава избутваха криво-ляво курса му, като повтаряха механично определени стъпки, започнаха да го гледат озадачено и възмутено, а които не бяха присъствали преди на курсовете му, започнаха да се стичат на неговите лекции и да му кимат из коридорите. Стоунър говореше по-уверено и усещаше как в него се трупа топла твърда строгост. Подозираше, че с десетгодишно закъснение е започнал да открива кой е и човекът, когото виждаше, беше и повече, и по-малко от онова, което си бе представял. Чувстваше, че най-после е започнал да бъде преподавател, което всъщност не бе нищо повече от човек, верен на принципите си, на когото е дадено достойнството на едно умение, нямащо нищо общо с безразсъдството, малодушието и несъстоятелността му като мъж. Това беше познание, за което Стоунър не можеше да говори, но което, след като той достигна до него, го промени тъй, че никой не можеше да сбърка присъствието му.

И така, когато се прибра от Сейнт Луис, Едит го завари променен по начин, който не разбираше, но който тутакси усети. Върна се най-неочаквано с един от следобедните влакове и след като прекоси всекидневната, влезе в кабинета, където мъжът й и дъщеря й седяха мълчаливо. Искаше да ги изненада и с внезапната си поява, и с променения си вид, но когато Уилям я погледна и Едит видя учудването в очите му, тя веднага разбра, че истинската промяна всъщност е настъпила в него и тя е толкова дълбока, че ефектът от външността й си е останал незабелязан — Едит си помисли някак отчуждено, но и донякъде изненадано: познавам го по-добре, отколкото съм предполагала.

Уилям бе учуден от появата и от променения й външен вид, но и едното, и другото вече не можеха да го развълнуват както преди. Той я погледа известно време, после стана от бюрото, прекоси стаята и я поздрави сериозно.

Едит се беше подстригала на черта и си бе сложила една от онези шапки, които бяха толкова прилепнали, че подстриганата й коса стоеше като неравна рамка плътно до лицето й, на устата бе с ярко оранжевочервено червило, а скулите й изпъкваха от двете петънца руж по тях. Беше облечена в къса права рокля, каквито от няколко години бяха излезли на мода сред по-младите жени, тя се спускаше свободно от раменете й и стигаше точно над коленете. Едит се усмихна смутено на мъжа си и отиде през стаята при дъщеря си, която седеше на пода и я гледаше безмълвно и съсредоточено. Приклекна спънато с тясната в краката рокля.

— Грейси, миличка — каза с глас, който се стори на Уилям напрегнат и пресеклив, — мъчно ли ти беше за мама? Помисли ли си, че няма да си дойде никога?