Джон Уилямс - Стоунър

— Нищо не се е случило — рече. — Просто ми стана скучно с тях и с работата. Толкова ли е задължително да се е случило нещо?

— Не е — отвърна Уилям. — Просто си казах, че може би не се чувстваш добре, нещо такова.

Не мисли повече за разговора, след малко стана от масата и отиде в кабинета, където, погълната от книгата, Грейс седеше на бюрото си. Настолната лампа проблясваше по косата й и открояваше ясно сериозното й личице. Уилям си помисли, че през последната година Грейс е пораснала, и на гърлото му за миг заседна буца — беше го обзела лека, не неприятна тъга. Той се усмихна и без да казва нищо, отиде на бюрото си.

След малко се улиса в работата си. Предната вечер бе отхвърлил доста от обичайните задължения, беше прегледал писмените работи и се бе подготвил за лекциите за цяла седмица напред. Представи си предстоящата вечер и много други вечери, когато ще бъде свободен и ще работи по новата книга. Още не си беше изяснил какво иска да направи в нея, като цяло желанието му бе да разшири първата студия и като време, и като обхват да навлезе в епохата на Английския ренесанс и да хвърли още светлина върху влиянието на класическите и средновековните латински автори по тези места. Беше на етапа, когато обмисляше темата, и именно този етап му носеше най-голяма наслада: изборът между различните подходи, отхвърлянето на някои стратегии, тайнствата и неустановеностите, заложени в непроучените възможности, последиците от избора… Възможностите, които виждаше, го въодушевяваха дотолкова, че не го свърташе на едно място. Той стана от бюрото, поснова малко напред-назад и в някаква безсилна радост заговори на дъщеря си, която вдигна поглед от книгата и му отвърна.

Долови настроението му и нещо от онова, което той каза, я разсмя. След това прихнаха безпричинно, сякаш и двамата бяха малки деца. Най-неочаквано вратата на кабинета се отвори и в сумрачните ниши в кабинета грейна ослепителната светлина във всекидневната. В тази светлина стоеше Едит.

— Грейс — натърти бавно тя, — баща ти се опитва да работи. Не му пречи.

Няколко мига Уилям и дъщеря му бяха толкова стъписани от това внезапно нахлуване, че и двамата не се помръднаха и не казаха нищо. После Уилям успя да изрече:

— Не се притеснявай, Едит. Не ми пречи.

Тя обаче подвикна така, сякаш Уилям не бе казал нищо:

— Чуваш ли, Грейс? Веднага излизай оттам.

Смаяна, Грейс стана от стола и тръгна да прекосява стаята. В средата поспря, погледна първо баща си, после и майка си. Едит понечи пак да каже нещо, но Уилям успя да я прекъсне.

— Не се притеснявай, Грейс — промълви възможно най-нежно. — Не се притеснявай. Върви с майка си.

Докато Грейс отиваше във всекидневната, Едит каза на мъжа си:

— Детето разполага с прекалено голяма свобода. Не е естествено да е толкова кротко, толкова затворено. Стои прекалено много само. Трябва да е по-активно, да си играе с връстниците. Толкова ли не виждаш колко е нещастно?

И затвори вратата още преди Уилям да е отговорил.

Той седя дълго, без да се помръдва. Известно време гледа бюрото, осеяно с бележки и отворени книги, после прекоси бавно стаята и се зае да пренарежда безцелно листовете хартия, книгите. Още няколко минути стоя свъсен, сякаш се опитваше да си спомни нещо. След това се обърна още веднъж и отиде при малкото бюро на Грейс, стоя там известно време, както бе стоял и при своето. Изключи лампата, бюрото стана сиво и безжизнено, после отиде при кушетката и легна, вторачен в тавана.

Осъзна цялата чудовищност постепенно, затова трябваше да минат няколко седмици, докато признае пред себе си какво върши Едит, и когато най-сетне бе в състояние да направи това признание, го стори почти без изненада. Едит се бе впуснала в кампания толкова умно и умело, че Уилям не можеше да открие разумни основания да се оплаква. След внезапната й и едва ли не брутална поява в кабинета онази вечер, поява, която след време Уилям щеше да възприема като изненадващ щурм, стратегията й стана по-заобиколна, по-потайна и сдържана. Това бе стратегия, замаскирана като любов и загриженост, затова Уилям беше безсилен пред нея.

Сега Едит си стоеше почти през цялото време вкъщи. Сутрин и рано следобед, докато Грейс беше на училище, се занимаваше да пренарежда стаята й. Изнесе от кабинета на Стоунър малкото бюро, постегна го и го боядиса в бледорозово, закачи отстрани по ръба на плота широка панделка от нагънат атлаз в същия цвят, така че писалището да не прилича на бюрото, с което Грейс беше свикнала, един следобед, докато дъщеря й стоеше безмълвно до нея, прегледа всички дрехи, които Уилям й беше купил, изхвърли повечето от тях и й обеща в края на седмицата да отидат в центъра на града и да заменят изхвърлените неща с по-подходящи, „момичешки“. И наистина отидоха. Късно следобед, изнемощяла, но тържествуваща, Едит се прибра с цял куп пакети и изтощена дъщеря, която се притесняваше до смърт в новата, корава колосана рокля с милиард волана, стигащи до издутия като балон подгъв, изпод който се показваха тънките й крака с вид на жалки клечки.