Джон Уилямс - Стоунър

Когато вечерта се прибра, видя, че през деня Едит е наела местен носач и с негова помощ е изнесла от кабинета всичките му вещи. В един от ъглите на всекидневната бяха сместени бюрото и кушетката, а около тях на безредни купчини бяха струпани дрехите, записките и всичките му книги.

Понеже сега щяла да стои повече вкъщи (обясни му Едит), била решила отново да се заеме с рисуване и ваятелство, а в цялата къща само в кабинета с неговия северен прозорец имало подходяща светлина. Знаела, че той няма да възрази — можел да се премести на остъклената веранда отзад на къщата, в сравнение с кабинета тя била по-далеч от всекидневната и той щял да си работи на по-голямо спокойствие.

Но остъклената веранда беше толкова малка, че Стоунър изобщо не можеше да подреди книгите си, нямаше място и за бюрото и кушетката от кабинета, затова той ги прибра в мазето. През зимата беше трудно да затопли верандата, знаеше и че лятно време през стъклата ще пече слънце и ще бъде почти невъзможно да живее тук. Въпреки това работи там няколко месеца. Пренесе малка маса, която използваше за писалище, купи и преносим радиатор, за да посмекчи студа, проникващ през тънките дъски отстрани. Нощем спеше, завит с одеяло, на канапето във всекидневната.

След няколко месеца на относителен, макар и зареден с напрежение мир, щом се прибереше следобед от университета, Стоунър започна да намира различни изхвърлени вещи: счупени лампи, протрити килими, малки шкафове и скринове с дрънкулки, оставени нехайно в помещението, което сега му служеше за кабинет.

— В мазето е много влажно — обясняваше Едит, — ще се повредят. Нали нямаш нищо против да ги подържа известно време тук?

Един следобед през пролетта Стоунър се прибра в проливния дъжд и установи, че едно от стъклата се е счупило и дъждът е съсипал доста от книгите му и е размазал доста от записките му, така че сега те не се четяха, няколко седмици по-късно пък видя, че на Грейс и на няколко от приятелчетата й им е било разрешено да играят в помещението и че още от записките и първите страници на ръкописа на новата книга са били скъсани и намачкани.

— Пуснах ги само за няколко минути — заоправдава се Едит. — Все трябваше да си поиграят някъде. Но и през ум не ми е минавало. Не е зле да поговориш с Грейс. Обясних й колко важна е за теб работата.

Тогава вече Стоунър се предаде. Пренесе възможно най-много от книгите в кабинета си в университета, който делеше с трима млади преподаватели, и започна да прекарва повечето време там и да се прибира рано само когато надделяваха самотата и желанието да зърне за кратко дъщеря си и да поговори с нея.

Но в кабинета имаше място само за някои от книгите и работата му по ръкописа често биваше прекъсвана, защото той не разполагаше с нужните текстове, освен това един от младите му колеги, сериозен младеж, имаше навика да насрочва за вечерта консултациите със студентите и съскащите, оживени разговори огласяха помещението така, че разсейваха Стоунър, на когото му беше трудно да се съсредоточи. Той изгуби интерес към книгата, започна да работи по-бавно, а накрая спря. Даде си сметка, че тя се е превърнала в убежище, в пристан, в оправдание да идва вечер в кабинета. Четеше и усвояваше нови неща и накрая започна да открива известна утеха, известна наслада и дори призрака на някогашната радост в онова, което правеше — знания без особена цел.

Едит пък бе престанала да преследва Грейс и да се грижи като обсебена за нея, затова детето бе започнало от време на време да се усмихва и дори да разговаря донякъде непринудено със Стоунър. Така той откри, че е възможно да живее и дори понякога да е щастлив.

Назначението на Гордън Финч за временно изпълняващ длъжността ръководител на Английската катедра, което той бе получил след смъртта на Арчър Слоун, бе подновявано година след година, докато накрая всички преподаватели от катедрата свикнаха с небрежната анархия, в която някак си се съставяше програмата на лекциите и те се провеждаха, назначаваха се нови хора, някак си се уреждаха дребните проблеми и годините си отминаваха. Всички бяха наясно, че постоянен ръководител ще бъде назначен веднага щом бъде възможно Финч да стане декан на Факултета по хуманитарни науки, длъжност, която всъщност изпълняваше, но не и на хартия: както беше тръгнало, имаше опасност Джосая Клермонт да не умре никога, макар и вече да бе забелязван рядко да се разхожда из коридорите.

Преподавателите от катедрата си караха постарому, водеха курсовете, които бяха водили и предната година, и в часовете между занятията си ходеха на гости по кабинетите. Официално се събираха само в началото на всеки семестър, когато Гордън Финч свикваше пречупвано набързо заседание на катедрата, или в случаите, когато деканът на бакалавърския колеж им пращаше паметни записки, с които ги молеше да изпитат устно завършващите студенти или да прегледат работите им.