Джон Уилямс - Стоунър

Едит й купи кукли и играчки и висеше над нея, докато Грейс си играеше с тях като по задължение, записа я на уроци по пиано и седеше на столчето, докато тя се упражняваше, с повод и без повод й устройваше малки празненства, на които идваха съседските деца, отмъстителни и нацупени в коравите официални дрешки, и надзираваше строго как дъщеря й чете и си готви домашните, като не й позволяваше да учи повече от определеното време.

Сега на Едит й гостуваха майките от квартала. Идваха сутрин, пиеха кафе и си говореха, докато децата бяха на училище, следобед водеха и тях, гледаха ги как си играят в голямата всекидневна и бъбреха безцелно така, че да надвикат шума от игрите и тичането.

В такива следобеди Стоунър обикновено беше в кабинета си и чуваше какво казват майките зад стената — те говореха високо, да се чуват през детските гласове.

Веднъж стана по-тихо и той чу как Едит казва:

— Клетата Грейс. Много обича баща си, а той не разполага с време, което да й посвети. Нали знаете, работи, а и започна нова книга…

С любопитство, едва ли не отстрани Стоунър загледа ръцете си, които, както държаха една книга, започнаха да треперят. Трепериха няколко минути, докато накрая той ги овладя, като бръкна дълбоко в джобовете си и стисна юмруци.

Сега виждаше рядко дъщеря си. Тримата се хранеха заедно, но в тези случаи почти не дръзваше да я заговори, защото, ако го направеше и Грейс му отвърнеше, Едит бързо започваше да намира недостатъци в начина й на хранене, в стойката й на стола и я схокваше така, че до края на вечерята дъщеря й не смееше да каже и дума и седеше с наведена глава.

Вече стройното й тяло ставаше все по-слабо, а Едит се умиляваше и се смееше, че „расте нагоре, но не и встрани“. Погледът й ставаше все по-изпитателен, почти наплашен, лицето й, което преди беше ведро и спокойно, сега бе или леко намусено в едната крайност, или весело и оживено, почти на ръба на истерията в другата, Грейс се усмихваше рядко, въпреки че се смееше много. А усмихнеше ли се, по лицето й сякаш за миг се мярваше призрак. Веднъж, когато Едит беше горе, Уилям и дъщеря му се подминаха във всекидневната. Грейс му се усмихна свенливо, а той не се сдържа, приклекна и я прегърна. Усети как тялото й се напряга, а по лицето й се изписват изумление и страх. Изправи се, каза нещо напосоки и се усамоти в кабинета си.

На другата сутрин изчака Грейс да отиде на училище и остана на масата със закуската, макар и да знаеше, че ще закъснее за занятието в девет. След като изпрати Грейс до входната врата, Едит не се върна в трапезарията и Стоунър разбра, че го избягва. Отиде във всекидневната, където жена му седеше с чаша кафе и цигара в края на канапето.

Каза й, без да увърта:

— Едит, не ми харесва какво става с Грейс.

Тя отговори начаса, сякаш бе чакала само това:

— В смисъл?

Той седна в другия край на канапето, по-далеч от нея. Обзе го безпомощност.

— Знаеш в какъв смисъл — отвърна уморено. — Остави я на мира. Не я притискай толкова.

Едит смачка цигарата в чинийката.

— Грейс никога не е била по-щастлива. Сега има приятели, неща, с които да се занимава. Знам, прекалено зает си, за да забелязваш тези работи, но… със сигурност си даваш сметка, че напоследък е много по-общителна. И се смее. Преди не се е смяла никога. Почти никога.

Уилям я погледна, леко изумен.

— И вярваш в това, така ли?

— Разбира се, че вярвам — отвърна Едит. — Аз съм й майка.

Стоунър видя, че тя наистина го вярва. Поклати глава.

— Никога не съм искал да си го признавам — подхвана с нещо като спокойствие, — но ти наистина ме мразиш, нали, Едит?

— Моля? — Изумлението в гласа й беше искрено. — О, Уили! — Тя се засмя звънко и неудържимо. — Не ставай глупак. Разбира се, че не те мразя. Ти си ми съпруг.

— Не използвай детето. — Той не успя да овладее треперещия си глас. — Вече не ти се налага, знаеш го. Всичко друго. Но ако продължаваш да използваш Грейс, аз ще…

Стоунър не се доизказа. След миг Едит попита:

— Какво „ще“? — Изрече го тихо, без предизвикателство. — Единственото, което можеш да направиш, е да ме изоставиш, а ти няма да го направиш никога. Знаем го и двамата.

Той кимна.

— Предполагам, си права.

Стана слепешката и отиде в кабинета. Взе палтото си от гардероба и куфарчето, оставено при бюрото. Докато прекосяваше всекидневната, Едит пак заговори:

— Няма да нараня Грейс, Уили. Би трябвало да го знаеш. Обичам я. Тя ми е родна дъщеря.

И Стоунър знаеше, че е така, Едит наистина обичаше Грейс. От тази истина още малко, и да изкрещи. Поклати глава и излезе навън.