Джон Уилямс - Стоунър

Върна слушалката върху вилката и дълго гледа долния й край във вид на камбанка, прикачена към тесния черен цилиндър. Обърна се към стаята. Едит го гледаше изчаквателно.

— Е? Какво има? — попита тя.

— Баща ми — рече Стоунър. — Мъртъв е.

— О, Уили! — каза Едит. После кимна. — В такъв случай сигурно няма да те има до края на седмицата.

— Да — потвърди Стоунър.

— Тогава ще повикам леля Ема да дойде да ми помага с Грейс.

— Да — каза по инерция Стоунър. — Да.

Уреди да го заместват в университета до края на седмицата и рано на другата сутрин хвана автобуса за Бунвил. Именно по пътя от Колумбия за Канзас Сити, който минаваше през Бунвил, Стоунър бе дошъл преди седемнайсет години за пръв път в университета, сега той беше широк, с настилка, и покрай него зад прозореца на автобуса се мяркаха засети с царевица и пшеница ниви със спретнати дъсчени огради.

През годините, откакто не беше виждал Бунвил, той почти не се беше променил. Бяха израсли няколко нови сгради, няколко стари бяха съборени, ала градът бе запазил своята голота и неугледен вид и пак си приличаше на временно селище, което всеки момент може да бъде заличено. През последните няколко години по повечето улици беше положена настилка, но въпреки това над града пак висеше рехав облак прах и пак се мяркаха впрегнати в коне каруци с метални колела, от които при допира с циментовата настилка и тротоара понякога се пръскаха искри.

Къщата също не се беше променила съществено. В сравнение с преди може би беше по-суха и сива, по дъските, с които беше обкована, не бе останала и люспица боя, а небоядисаната дървения на верандата бе хлътнала още повече към голата земя.

В къщата имаше хора, съседи, които Стоунър не помнеше: висок изпит мъж с черен костюм, бяла риза и тънка вратовръзка, надвесил се над майка му, която седеше на обикновен стол до тесния дървен ковчег с тялото на баща му. Стоунър тръгна през стаята. Високият мъж го видя и отиде да го пресрещне, очите му бяха сиви и изцъклени като парчета от гледжосан глинен съд. Пърленият му, мазен баритон, тих и плътен, промълви някакви думи, мъжът нарече Стоунър „братко“ и заговори за „покруса“, а също за „Бог, който го прибра“, сетне попита дали Стоунър иска да се помолят заедно. Той мина припряно покрай непознатия и застана пред майка си, лицето й заплува пред него. Стоунър видя през мъглата как тя му кима и става от стола. Хвана го за ръката и каза:

— Ела да видиш баща си.

С допир, толкова плах, че Стоунър почти не го усети, майка му го заведе при отворения ковчег. Той извърна очи надолу. Взира се, докато погледът му се избистри, после се дръпна стъписан назад. Тялото, което видя, сякаш беше на непознат, беше спаружено и мъничко, а лицето бе като маска от тънка амбалажна хартия с дълбоки черни вдлъбнатини там, където би трябвало да са очите. Тъмносиният костюм, в който тялото бе вместено, бе гротескно голям, а ръцете, които се подаваха от ръкавите и бяха кръстосани върху гърдите, приличаха на изсъхналите лапи на звяр. Стоунър се обърна към майка си и разбра, че ужасът, който е изпитал, се е изписал в очите му.

— През последните седмица-две баща ти отслабна много — каза тя. — Помолих го да не ходи на нивата, но той е станал, преди да се събудя, и е излязъл. Не беше на себе си. Беше толкова болен, че не беше на себе си и не знаеше какво прави. Лекарят каза, че не е бил на себе си, иначе е нямало да стигне чак дотам.

Докато говореше, Стоунър я виждаше ясно, сякаш, докато говореше, и тя беше мъртва, нещо от нея си бе отишло безвъзвратно, бе хлътнало в ковчега заедно с мъжа й, за да не се появи никога отново. Сега Стоунър я виждаше: лицето й беше слабо, с хлътнали бузи, бе толкова изпито, че дори когато бе спокойно, върховете на зъбите се подаваха изпод тънките устни. Майка му се движеше така, сякаш беше безтегловна и нямаше сили. Той промърмори една дума и излезе от гостната, отиде в стаята, където беше израсъл, и застана насред голотата й. Очите му пареха и бяха сухи, той не можеше да плаче.

Уреди, каквото трябваше да се урежда за погребението, и подписа книжата, които имаше да се подписват. Подобно на всички селяни, и неговите родители имаха полици за погребение, за които през целия си живот, и във времена на най-отчаян недоимък, бяха заделяли седмица след седмица по някой петак. Имаше нещо окаяно в полиците, които майка му извади от стария скрин в стаята си: позлатата на печатните калиграфски букви беше започнала да се рони и от времето евтината хартия бе станала чуплива. Стоунър заговори с майка си за бъдещето, искаше да дойде заедно с него в Колумбия. Има предостатъчно място, каза, и (при тази лъжа трепна) Едит ще се зарадва много.