Джон Уилямс - Стоунър

И така, въпреки че редовно го притискаха задължения и оскъдица, следващите няколко години бяха щастливи и като цяло Стоунър живееше, както бе мечтал като млад докторант и след като се бе оженил. Противно на надеждите му Едит не участваше в голяма част от живота му, всъщност те сякаш бяха навлезли в дълго примирие, което приличаше на задънена улица. Почти през цялото време живееха всеки своя живот, Едит поддържаше в безупречен вид къщата, където рядко се отбиваше някой. Когато не метеше, не бършеше прах, не переше и не лъскаше, тя си стоеше в стаята и явно бе доволна от това. Никога не влизаше в кабинета на Уилям, той сякаш не съществуваше за нея.

Уилям и досега се грижеше почти сам за дъщеря им. Следобед, щом се прибереше от университета, взимаше Грейс от стаята горе, която бяха преоборудвали в детска, и я водеше да си играе в кабинета, докато той работи. Момиченцето се забавляваше кротко и щастливо на пода, доволно, че е само. От време на време Уилям говореше на Грейс, а тя спираше и го поглеждаше бавно, вглъбено и радостно.

Случваше се той да покани студенти — на консултации и да си поговорят. Правеше им чай на котлончето, което държеше до писалището, и усещаше към тях плаха обич, докато те седяха срамежливо по столовете, казваха едно или друго за библиотеката или хвалеха красивата му дъщеря. Стоунър се извиняваше, че жена му я няма, и казваше, че е болна, но накрая осъзна, че като повтаря тези извинения, само набляга на отсъствието й, вместо да го обяснява, затова спря да я споменава с надеждата, че мълчанието му не е така злепоставящо, както обясненията.

Ако не броим отсъствието на Едит, животът му бе, кажи-речи, такъв, какъвто искаше Стоунър. Когато не се готвеше за лекциите, не оценяваше писмени работи и не четеше дисертации, той усвояваше нови и нови неща и пишеше. Надяваше се с времето да се утвърди и като учен, и като преподавател. Очакванията за първата му книга бяха и предпазливи, и скромни, което отговаряше на истинското положение на нещата: един от рецензентите я определи като „обикновена“, друг я нарече „задълбочено проучване“. В началото Стоунър се гордееше много с книгата: държеше я в ръце, галеше непретенциозната корица и я разлистваше. Тя му се струваше крехка и жива, като дете. Той я прочете и отпечатана, леко изненадан, че не е нито по-добра, нито по-лоша, отколкото е очаквал. След известно време се умори да я гледа, но сетеше ли се за нея и за това, че я е написал, се изумяваше и не можеше да повярва в собствената си дързост и в отговорността, която е поел.

Една вечер през пролетта на 1927 година Уилям Стоунър се прибра късно. Във влажния топъл въздух се носеше мирисът на напъпили цветя, в здрача цвърчаха щурци, някъде в далечината се чу самотен автомобил, който вдигаше прах и запращаше в тишината силно предизвикателно пърпорене. Стоунър вървеше бавно, пленен от сънливостта на новото годишно време, прехласнат по мъничките зелени пъпки, които грееха в сянката на храсти и дървета.

Когато влезе в къщата, Едит седеше в дъното на всекидневната и допряла до ухото си телефонната слушалка, го гледаше.

— Закъсня — каза.

— Да — отвърна той мило. — Докторантите имаха устен изпит.

Тя му подаде слушалката.

— Теб търсят, от провинцията. Някой се опитва цял следобед да се свърже с теб. Обясних, че си в университета, но той продължи да звъни през час.

Уилям взе слушалката и заговори. Не се обади никой.

— Ало — повтори той.

Отговори му тънък непознат мъжки глас.

— Бил Стоунър ли е?

— Да, кой се обажда?

— Не ме познавате. Само минавах, когато майка ви ме помоли да ви се обадя. Опитвам цял следобед.

— Да — рече Стоунър. Ръката, с която държеше слушалката, трепереше. — Какво има?

— Баща ви — каза гласът. — Направо не знам откъде да започна.

Глухият, лаконичен уплашен глас продължи нататък, а Уилям Стоунър го заслуша изтръпнал, сякаш гласът не съществуваше извън слушалката, която той държеше до ухото си. Онова, което чу, засягаше баща му. От близо седмица (обясни гласът) не се чувствал добре и понеже наемният работник не смогвал сам с орането и саденето, рано сутринта баща му — въпреки че имал висока температура, — тръгнал, за да се включи в сеитбата. Наемният работник го намерил по-късно сутринта, бил се свлякъл в безсъзнание по лице върху разораната нива. Мъжът го отнесъл в къщата, сложил го да легне и отишъл да доведе лекаря, но по пладне той издъхнал.

— Благодаря ви, че се обадихте — каза по инерция Стоунър. — Предайте на майка ми, че утре ще бъда там.