Джон Уилямс - Стоунър

Онази година есента подрани. На десети септември, деня преди записването на студентите, падна лек снежец, през нощта скова студ. В края на седмицата, за когато бе насрочено празненството, се позатопли и студът се долавяше само във въздуха, но дърветата бяха без листа, тревата бе започнала да пожълтява и като цяло всичко бе голо, което предвещаваше люта зима. Покрай мразовитото време навън, покрай окапалите листа на тополите и брястовете, които стърчаха голи-голенички на двора, покрай топлината и приборите, подредени вътре за предстоящото празненство, Уилям Стоунър се сети за един друг ден. Известно време му беше трудно да разбере какво се опитва да си спомни, после си даде сметка, че именно в такъв ден преди близо седем години е ходил у Джосая Клермонт и е видял за пръв път Едит. Струваше му се много отдавна, той не можеше да преброи промените, които тези няколко години бяха донесли.

Почти цялата седмица преди празненството Едит се хвърли презглава в трескава подготовка, нае за седмицата млада негърка, която да й помага в подготовката и сервирането, и двете се запретнаха да търкат подовете и стените, да лъскат дървенията, да бършат прах по мебелите и да ги чистят, да ги редят и пренареждат, така че вечерта на празненството Едит беше на косъм от изтощението. Под очите й се тъмнееха сенки, гласът й беше на тихия ръб на истерията. В шест часа — очакваше се гостите да дойдат в седем, — тя преброи още веднъж чашите и установи, че няма да стигнат за всички, които очакваха. Разплака се и хукна на втория етаж — захлипа, че не я било грижа какво ще става и че тя нямало да се върне долу. Стоунър се опита да я успокои, Едит обаче отказваше да отговаря. Той й каза да не се притеснява, защото ще донесе чаши. Предупреди прислужницата, че няма да се бави, и излезе бързо. Близо час търси магазин, който да не е затворен — докато намери, докато избере чашите и се върне, вече бе минало седем и първите гости бяха дошли. Едит беше при тях във всекидневната, усмихваше се и си говореше безгрижно, сякаш нищо не е било — посрещна нехайно Уилям и му каза да отнесе пакета в кухнята.

Празненството беше като много други. Разговорът започна хаотично, бързо набра ускорение, което обаче беше слабо, и прерасна в други, несвързани с него разговори, смехът беше сприхав и нервен, избухваше из цялото помещение като мънички взривове в продължителен, но непостоянен преграден артилерийски огън и участниците в празненството се носеха небрежно от място на място, сякаш заемаха тихомълком сменящи се стратегически позиции. Някои обикаляха като шпиони из къщата, предвождани от Едит или Уилям, и отбелязваха, че тези по-стари сгради са по-добри от новите в предградията, които били по-паянтови.

В десет часа повечето гости бяха взели от чиниите, пълни с нарязани на тънко шунка и студена пуйка, мариновани кайсии и разнообразна гарнитура от доматчета, стръкове целина, маслини, туршия, хрупкави репички и късчета сурово цветно зеле, имаше и пияни, които отказваха да ядат. В единайсет повечето гости си бяха тръгнали, сред онези, които останаха, бяха Гордън и Каролайн Финч, неколцина преподаватели от катедрата, които Стоунър познаваше от години, и Холис Ломакс. Беше доста пиян, макар и да не му личеше: вървеше предпазливо, сякаш носеше по пресечен терен тежък товар, а тънкото му бледо лице лъщеше от избилата по него пот. От пиенето езикът му се беше развързал и въпреки че Ломакс говореше отчетливо, гласът му бе изгубил ироничната си хапливост и той изглеждаше беззащитен.

Заговори за самотното си детство в Охайо, където баща му бил сравнително успял дребен предприемач, разказа така, сякаш ставаше въпрос за друг човек, колко откъснат се е чувствал заради недъгавостта си, колко се е срамувал като дете, макар да не е разбирал защо и да не е могъл да се защити. А когато започна да говори за дългите дни и вечери, които е прекарвал сам в стаята си, където е чел, за да избяга от ограниченията, наложени от сакатото му тяло, и лека-полека е откривал усещане за свобода, засилило се, след като е проумял естеството на тази свобода — когато започна да говори за това, Уилям Стоунър почувства родство, за което не беше подозирал: осъзна, че Ломакс е минал през преображение, през своеобразно откровение и е научил чрез думите нещо, което не може да се изрази с думи, както навремето се беше случило и със Стоунър на лекцията на Арчър Слоун. Ломакс беше стигнал до това рано и сам, ето защо познанието бе в по-голяма степен част от него, отколкото при Стоунър, но в най-важното двамата в крайна сметка си приличаха, въпреки че едва ли някой от тях би пожелал да го признае пред другия и дори пред самия себе си.