Джон Уилямс - Стоунър

Така през първата година от живота си Грейс Стоунър познаваше само допира на баща си, само неговия глас и любов.

В началото на лятото през 1924 година, един петъчен следобед Арчър Слоун бе забелязан от студенти да влиза в кабинета си. Следващия понеделник бе намерен малко след зазоряване от чистачка, която обикаляше кабинетите в Джеси Хол, за да изпразни кошчетата за отпадъци. Слоун седеше на стола при бюрото си сгърбен и скован, с глава под странен ъгъл, с очи, отворени и зловещо втренчени. Чистачката му каза нещо, после се разпищя и хукна по празните коридори. Тялото бе изнесено от кабинета с известно закъснение и няколко подранили студенти вече кръжаха из коридорите, когато тръгнаха да свалят на носилка странно свития, заметнат с чаршаф труп към чакащата линейка. По-късно беше установено, че Слоун е починал късно вечерта в петък или рано в събота по причини, които очевидно бяха естествени, но така и не бяха уточнени, и че и през двата почивни дни е останал на бюрото, втренчен завинаги някъде пред себе си. Съдебният лекар определи като причина за смъртта разрив на сърцето, но Уилям Стоунър бе убеден, че в миг на гняв и на отчаяние Слоун е наредил на сърцето си да спре и така за последен път е показал безмълвно любовта и презрението си към свят, предал го толкова жестоко, че той просто не е издържал.

На погребението Стоунър беше сред хората, определени да носят ковчега. По време на опелото сякаш не чуваше думите на свещеника, но знаеше, че са кухи. Спомни си първия път, когато е видял в аудиторията Слоун, спомни си първия им разговор и се замисли как бавно е угасвал този човек, който му е бил далечен приятел. По-късно, вече след опелото, когато вдигна ръчката на сивия ковчег, за да го отнесе до катафалката, онова, което беше вътре, му се стори много леко и той направо не повярва, че в тесния сандък има нещо.

Слоун нямаше роднини, около тесния гроб се събраха само негови колеги и шепа хора от града, които изслушаха благоговейно, смутено и с уважение каквото имаше да казва свещеникът. И понеже Слоун нямаше роднини и любими хора, които да скърбят за кончината му, Стоунър се разрида, докато смъкваха ковчега, сякаш хлиповете му щяха да притъпят самотата на последното спускане. Не знаеше за кого ридае, дали за себе си, за онази част от живота и младостта си, която също отиваше в пръстта, или за клетото слабо тяло, съдържало навремето човека, когото е обичал.

Гордън Финч го откара с колата до града и почти през цялото време двамата мълчаха. После, когато наближиха, Гордън попита за Едит, Уилям каза нещо и на свой ред се поинтересува за Каролайн. Гордън отговори, после настъпи дълго мълчание. Точно преди да стигнат пред жилището на Уилям, Гордън Финч се обади отново:

— Не знам. На погребението през цялото време си мислех за Дейв Мастърс. За Дейв, който загина във Франция, и за стария Слоун, който два дни е седял мъртъв на бюрото, мислех си, че са си отишли по един и същ начин. Никога не съм познавал добре Слоун, но ми се струва, че беше добър човек, поне съм чувал, че е бил добър. И сега ще се наложи да назначим друг и да намерим нов ръководител на катедрата. Всичко се върти, всичко продължава. Да се чуди човек.

— Да — каза Уилям и не добави нищо повече.

Но за миг му домиля много за Гордън Финч и когато слезе от колата и го загледа как той продължава нататък, го прониза мисълта, че друга част от него, от миналото му се отдалечава бавно, почти неусетно и хлътва в мрака.

Освен задълженията си на заместник-декан Гордън Финч трябваше по съвместителство да изпълнява временно и длъжността ръководител на Английската катедра и първото, което трябваше да направи, бе да намери приемник на Арчър Слоун.

Въпросът се реши през юли. Тогава Финч свика хората от катедрата, останали през лятото в Колумбия, и обяви кой е заместникът. Обясни на малката група, че това бил един специалист по деветнайсети век — Холис Н. Ломакс, който наскоро бил защитил в Харвардския университет докторска степен, но въпреки това от доста години преподавал в малък хуманитарен колеж в югоизточната част на щата Ню Йорк. Идвал с горещи препоръки, вече бил издал нещо и щели да го назначат асистент. Финч наблегна, че засега не било решено нищо за ръководството на катедрата, той щял временно да я оглавява още поне година.

До края на лятото Ломакс си остана обвит в тайнственост и хората на постоянен щат в катедрата се губеха в какви ли не догадки. Студиите, които Ломакс беше публикувал по списанията, бяха изровени, прочетени и предадени нататък с многозначително кимане. Ломакс не се появи по време на Седмицата на първокурсника, не присъстваше и на общото събрание на факултета в петъка преди понеделник, когато щеше да започне записването на студентите. А по време на записването преподавателите от катедрата, които, насядали един до друг зад дългите писалища, помагаха уморено на студентите да изберат предметите и да изпълнят убийственото задължение да попълнят формулярите, се оглеждаха с крайчеца на окото за ново лице. И този път Ломакс не се появи.