Джон Уилямс - Стоунър

Уилям научи нещо ново за Едит: това желание, което приличаше на глад, толкова силен, че сякаш нямаше нищо общо с нея, глад, който веднага щом бъдеше заситен, отново започваше да расте, така че и двамата живееха в напрегнатото очакване на неговото присъствие.

Макар че следващите два месеца бяха единственото време на страст, което Уилям и Едит изживяха заедно, отношенията им всъщност не се промениха. Много скоро Стоунър осъзна, че силата, привличаща телата им, няма нищо общо с любовта — те се съвкупяваха с бясна, но в същото време хладна решителност, разделяха се и пак се съвкупяваха без силата да задоволят нуждата си.

Понякога през деня, докато Уилям беше в университета, тази нужда връхлиташе с такава мощ Едит, че не я свърташе на едно място, тя излизаше и обикаляше забързано нагоре-надолу по улиците, ходеше безцелно от място на място. А щом се прибереше, дърпаше пердетата по прозорците, събличаше се и свита в полумрака, чакаше Уилям да си дойде. Още щом той отвореше вратата, Едит му се нахвърляше с диви, искащи ръце, които сякаш водеха някакъв свой си живот, дърпаше го към спалнята, към леглото, още намачкано от предната нощ или сутрин.

Едит зачена през юни и веднага след това се разболя от болест, от която така и не се възстанови докрай през цялата бременност. Едва ли не в мига, когато зачена, още преди това да се потвърди от календара и от лекаря й, гладът за Уилям, бушувал вътре в нея близо два месеца, секна. Тя показа недвусмислено на съпруга си, че няма да понесе да я докосне и с пръст, и на Стоунър започна да му се струва, че върши насилие върху нея дори само като я гледа. Ненаситната им страст се превърна в спомен и накрая Стоунър гледаше на нея като на сън, който няма нищо общо с никого от двамата.

И така леглото, което доскоро бе арена на страстта им, се превърна в ложе на нейната болест. Едит не мърдаше от него почти през целия ден, ставаше само колкото сутрин да повърне, а следобед — да походи с неуверена крачка няколко минути из всекидневната. Следобед и вечер, след като се прибереше бързо от университета, Уилям чистеше стаите, миеше съдовете и приготвяше вечерята, която носеше на Едит в леглото. Въпреки че не искаше той да се храни с нея, Едит като че ли се радваше да пийнат заедно след това по чаша слаб чай. И така, няколко минути вечер двамата разговаряха тихо и нехайно, като стари приятели или изтощени врагове. Малко след това Едит заспиваше, а Уилям се връщаше в кухнята, довършваше къщната работа и после сядаше на масата пред канапето във всекидневната, където проверяваше писмени работи и подготвяше лекциите. Сетне, вече след полунощ, се завиваше с одеялото, което държеше старателно сгънато зад дивана, и свит на него, спеше неспокойно до сутринта.

Детето — момиче, — се роди след тридневни родилни болки в средата на март през 1923 година. Кръстиха го Грейс, на една леля на Едит, която от много години беше покойница.

Дори веднага след раждането Грейс беше красиво момиченце, с изписани черти и перушинеста златна косица. След няколко дни кожата й, която в началото беше червена, стана лъскава и златисторозова. Тя плачеше рядко и изглежда, забелязваше всичко наоколо. Уилям се влюби на мига в нея, пренесе обичта, която не можеше да покаже на Едит, върху дъщеря си — не беше очаквал, че ще изпитва такова удоволствие да се грижи за нея.

Близо година след раждането на Грейс Едит беше почти през цялото време прикована към леглото и имаше известни опасения да не остане до края на живота си инвалид, въпреки че лекарят не можеше да посочи какво точно й има. Уилям нае жена, която идваше сутрин да се грижи за Едит, и уреди лекциите му да са така, че да се прибира рано следобед.

Повече от година се грижеше за къщата и за двама безпомощни души. Ставаше по тъмно, оценяваше писмените работи и се готвеше за лекциите, преди да отиде в университета, хранеше Грейс, правеше закуска за себе си и за Едит и си взимаше нещо за обяд — слагаше го в чантата си. След занятията се връщаше в жилището, където метеше, бършеше прах и чистеше.

И за дъщеря си беше по-скоро майка, отколкото баща. Сменяше й пелените и ги переше, избираше й дрехите и ги кърпеше, ако се скъсаха, хранеше я и я къпеше, гушкаше я, когато е разстроена. От време на време Едит се провикваше свадливо да й донесат бебето и Уилям й го даваше, а тя сядаше в леглото, облягаше се на възглавниците и няколко минути го държеше притеснена, без да казва и дума, сякаш детето бе на друг, на непознат. После се уморяваше и с въздишка връщаше бебето на Уилям. Трогната от някакво неведомо чувство, си поплакваше, бършеше си очите и обръщаше гръб на Уилям.