Джон Уилямс - Стоунър

Не беше забелязан чак до заседанието на катедрата във вторник следобед, вече след приключване на записването. По това време, изтощени от еднообразието в последните два дни и въпреки това напрегнати от вълненията около началото на новата учебна година, преподавателите в Английската катедра почти бяха забравили за Ломакс. Бяха насядали нехайно по столовете в голямата лекционна зала в източното крило на Джеси Хол и гледаха с презрително, но и нетърпеливо очакване към подиума, където Гордън Финч стоеше и се взираше подчертано доброжелателно. Помещението се огласяше от тихото жужене на гласовете, столовете скърцаха по пода, от време на време някой се смееше гръмогласно и грубо. Гордън Финч вдигна дясна ръка с длан, обърната към насъбралите се: глухият шум позатихна.

Затихна достатъчно, та всички в залата да чуят как вратата в дъното на помещението изскърцва и се отваря, да чуят и ясното бавно тътрузене на крака по голия дъсчен под. Обърнаха се и шумът на гласовете стихна. Някой прошепна:

— Ломакс.

Прозвуча ясно, чу се в цялата зала.

Той беше влязъл, беше затворил вратата и след като бе направил няколко крачки, беше спрял. На ръст беше, има-няма, метър и петдесет и тялото му бе гротескно безформено. От лявото му рамо към шията стърчеше малка гърбица, а лявата му ръка висеше безжизнено отстрани до хълбока. От кръста нагоре тялото му беше едро и огънато, така че Ломакс сякаш през цялото време се опитваше да запази равновесие, краката му бяха тънки и той накуцваше вдървено с десния. Известно време стоя с наведена руса глава, сякаш разглеждаше лъснатите си до блясък черни обувки и острия ръб на черния панталон. После вдигна глава и протегна рязко дясната си ръка, при което се видя колосаният му бял маншет със златно копче, между дългите му бледи пръсти имаше цигара. Ломакс всмукна дълбоко, вдиша дима и после го издиша на тънка струйка. Тогава вече видяха лицето му.

Беше като на идол от матине. Дълго, слабо и подвижно, но въпреки това с волеви черти, с високо тясно чело с изпъкнали по него вени, с гъста чуплива коса с цвят на узряла пшеница, вдигната назад на нещо като театрален помпадур. Мъжът пусна цигарата на пода, смачка я с подметка и заговори:

— Аз съм Ломакс. — Известно време мълча, гласът му, плътен и гърлен, изричаше думите точно, с мелодраматично кънтене. — Надявам се да не съм прекъснал заседанието.

Заседанието наистина продължи, но никой не обръщаше особено внимание на онова, което говореше Гордън Финч. След като седна встрани от другите в дъното на аудиторията, Ломакс продължи да пуши и се вторачи във високия таван така, сякаш изобщо не забелязваше главите, които час по час се обръщаха и го гледаха. След заседанието продължи да седи — остави колегите да идват при него, да се представят и да казват каквото имаха да казват. Приветстваше всеки набързо, с любезност, която, странно, изглеждаше присмехулна.

През следващите няколко седмици стана очевидно, че Ломакс няма намерение да се вписва в светските, културните и академичните рамки на Колумбия, щата Мисури. Макар да беше иронично мил с колегите си, той нито приемаше, нито отправяше светски покани, не отиде и на тържеството, което се провеждаше всяка година в дома на декана Клермонт, макар че събитието се бе превърнало в традиция и бе почти задължително, не беше забелязан на никой от концертите и лекциите в университета, мълвеше се и че упражненията му са оживени и поведението му в аудиторията е ексцентрично. Студентите го обичаха, тълпяха се в междучасията около бюрото му и вървяха по петите му из коридорите. Знаеше се, че от време на време Ломакс ги кани на групи в квартирата си, където ги забавлява с разговори и със записи на струнни квартети.

На Уилям Стоунър му се искаше да го опознае по-отблизо, но не знаеше как да го направи. Разговаряше с него, когато имаше да му казва нещо, веднъж го покани и на вечеря. Когато Ломакс му отговори така, както отговаряше на всички: любезно, но присмехулно и безразлично, и отказа поканата, Стоунър не се сети какво друго да стори.

Трябваше да мине известно време, докато осъзнае защо Холис Ломакс го привлича. В неговата наглост, в общителността и весело огорченото му поведение Стоунър виждаше, макар и изопачен, но разпознаваем, образа на своя приятел Дейвид Мастърс. Искаше му се да разговаря с него така, както бе говорил с Дейв, а не можеше дори и след като призна сам пред себе си това желание. Недодялаността от младежките години не го беше напуснала — за разлика от въодушевлението и непринудеността, които биха могли да направят такова приятелство възможно. Стоунър знаеше, че иска невъзможното, и това го натъжаваше.