Джон Уилямс - Стоунър

Приказваха почти до четири след полунощ и макар да пиха още, разговорът им ставаше все по-тих, докато накрая и двамата замълчаха. Седяха близо един до друг, като на остров, сред онова, което бе останало от празненството, сякаш за да им е по-топло и спокойно. След малко Гордън и Каролайн Финч станаха и предложиха на Ломакс да го откарат до тях. Той се ръкува със Стоунър, попита го за книгата и му пожела успех, после отиде при Едит, която седеше с изправен гръб на един от дървените столове, и след като я хвана за ръката, й благодари за празненството. Сетне, сякаш тласкан от безмълвен подтик, се понаведе и допря леко устни до нейните, а Едит го докосна леко с длан по косата и двамата стояха така известно време, докато другите ги гледаха. Това бе най-целомъдрената целувка, която Стоунър бе виждал някога, и тя му се стори съвсем естествена.

Той изпрати гостите до входната врата и постоя малко там — загледа как слизат по стълбището и изчезват извън обсега на светлината от верандата. Мразовитият въздух го обгърна, Стоунър си пое дълбоко от него и пронизващият студ му вдъхна сили. Затвори без желание вратата и се обърна: във всекидневната нямаше никой, Едит вече се бе качила горе. Стоунър угаси осветлението и след като прекоси разхвърляната стая, отиде при стълбището. Къщата вече му ставаше родна, той се хвана за перилата, които не виждаше, и се остави да го водят нагоре. След като се качи, вече виждаше къде стъпва, защото коридорът бе осветен от лампата в спалнята с открехната врата. Дъските изскърцаха, докато Стоунър вървеше натам.

Дрехите на Едит бяха нахвърляни безредно по пода при леглото с нехайно отметнати завивки — тя лежеше на изгладения бял чаршаф, гола и лъскава от светлината. В разголената си отпуснатост тялото й бе някак вяло и разпътно и блестеше като бледо злато. Уилям се приближи още малко до леглото. Едит спеше непробудно, но от светлината се създаваше впечатлението, че леко отворените й уста изричат безмълвно думи на страст и любов. Уилям стоя и я гледа дълго. Усещаше смътно съжаление, неволно приятелство и познато уважение, освен това усещаше и уморена тъга, понеже знаеше, че и да гледа Едит, това няма да пробуди у него болезненото желание, каквото е изпитвал навремето, знаеше и че никога вече няма да се развълнува, както се е вълнувал преди от присъствието й. Тъгата го поотпусна и след като зави внимателно Едит, той угаси осветлението и легна до нея.

На другата сутрин Едит беше болна и уморена и прекара деня в стаята си. Уилям почисти къщата и се погрижи за дъщеря си. В понеделник видя Ломакс и го заговори с топлина, останала от нощта на празненството, Ломакс му отвърна с ирония, която беше като студен гняв, и нито онзи ден, нито някога след него отвори дума за празненството. Сякаш беше открил враждебност, която го държи настрани от Стоунър и с която не иска да се разделя.

Както се бе опасявал и Уилям, не след дълго къщата се оказа почти съсипващо финансово бреме. Той уж разпределяше доста внимателно заплатата си, а в края на месеца все нямаше пари и запасите, които бе заделил от преподаването през лятото, се топяха все повече. Първата година, след като се сдобиха с къщата, Стоунър пропусна две от вноските, които трябваше да изплати на бащата на Едит, и получи хладно и строго писмо със съвети да си разчита разумно средствата.

Въпреки това започна да изпитва радост, че притежава нещо, и успокоение, каквото не беше очаквал. Кабинетът му беше на първия етаж, до всекидневната, с висок северен прозорец, през деня в помещението проникваше мека светлина, а дървената ламперия проблясваше с богатството на времето. Стоунър намери в мазето цял куп дъски, които под пораженията на прахта и мухъла съответстваха на ламперията в стаята. Почисти ги и скова библиотеки, за да бъде заобиколен от книгите си, в магазин за мебели втора ръка намери паянтови столове, кушетка и допотопно писалище, за които плати няколко долара и които поправя седмици наред.

Докато работеше по стаята и тя малко по малко придобиваше вид, си даде сметка, че без да го осъзнава, от дълги години е носил като срамна тайна дълбоко в себе си един образ, образ, който уж беше на къща, но всъщност бе на самия него. И така, докато стягаше кабинета, се опитваше да даде определение на самия себе си. Докато търкаше с шкурка старите дъски, от които да скове библиотеки, и гледаше как грапавините по повърхността изчезват, как сивите поражения на времето падат люспа по люспа и отдолу изниква истинското дърво, накрая достигнало чистота на строежа и текстурата — докато поправяше мебелите и ги редеше в стаята, Стоунър всъщност придаваше бавно форма не на друго, а на самия себе си, подреждаше себе си, правеше възможен себе си.