Джон Уилямс - Стоунър

Но майка му не пожела.

— Няма да се чувствам добре — рече. — Ние с баща ти… живяла съм тук почти през целия си живот. Ако ида другаде, надали ще се чувствам добре. Пък и Тоуб… — Стоунър си спомни, че Тоуб е негърът, когото преди много години баща му бе наел да работи на нивата. — Тоуб каза, че ще остане, докогато имам нужда от него. Направил си е на тавана хубава стаичка. Ще се справим.

Стоунър почна да я убеждава, но тя не искаше и да чуе. Накрая си даде сметка, че майка му иска само едно, да умре, иска да умре, където е живяла, и осъзна, че тя заслужава достойнството, колкото и малко да е то, да постъпи според желанието си.

Погребаха баща му на малкото гробище в покрайнините на Бунвил и Уилям се върна с майка си във фермата. Онази нощ не можа да спи. Облече се и отиде на нивата, която баща му беше обработвал година след година, до края, който сега бе намерил. Помъчи се да си спомни баща си, ала лицето, което познаваше от своята младост, все не идваше и не идваше. Приклекна на нивата и загреба в дланта си буца суха пръст. Натроши я и загледа как тъмни на лунната светлина, парчетата се ронят и се сипят между пръстите му. Избърса ръка в крачола на панталона си, изправи се и се върна в къщата. Не заспа, само лежеше на кревата и гледаше през единствения прозорец, докато се зазори, докато по земята вече нямаше сенки, докато тя се разпростря сива, безплодна и безкрайна пред него.

След смъртта на баща си Стоунър ходеше възможно най-често в края на седмицата във фермата и всеки път, когато виждаше майка си, я виждаше все по-слаба, бледа и мълчалива, докато накрая живи като че ли бяха само хлътналите й бляскави очи. През последните си дни тя изобщо не разговаряше с него, очите й само трепкаха леко, докато го гледаше от леглото, и от време на време от устните й се отронваше тиха въздишка.

Стоунър я погреба до съпруга й. След като опелото приключи и шепата опечалени се разотидоха, Стоунър продължи да стои на студения ноемврийски вятър и да гледа двата гроба, единия отворен за товара си, другия с могилка отгоре, обрасла с рехава трева. Той се извърна към голото малко гробище без дървета, на което лежаха други като майка му и баща му, и погледна през равната земя по посока на фермата, където се беше родил, където майка му и баща му бяха прекарали годините си. Замисли се за цената, плащана година след година на земята, която си беше останала същата — може би малко по-безплодна, малко по-скъперническа. Не се беше променило нищо. Животът им бе похарчен в безрадостен робски труд, волята им бе сломена, умът им бе притъпен. Сега бяха в земята, за която бяха дали живота си, и бавно, година след година, земята щеше да ги прибере. Влагата и разложението щяха да разядат бавно чамовите ковчези, където лежаха телата им, щяха да докоснат бавно плътта им и накрая щяха да погълнат последните останки от съществуванието им. И майка му и баща му щяха да се превърнат в безсмислена част от тази упорита земя, на която преди много време се бяха посветили.

Стоунър остави Тоуб да презимува във фермата, а през пролетта на 1928 година я обяви за продан. Уговорката беше Тоуб да живее във фермата, докато тя се продаде, и каквото изкара, да остане за него. Доколкото можеше, той постегна къщата, пооправи я и боядиса малката плевня. Въпреки това Стоунър намери подходящ купувач чак през пролетта на 1929 година. Прие първото предложение, което получи — малко над две хиляди долара, даде на Тоуб няколкостотин и в края на август изпрати каквото беше останало на тъст си, за да намали сумата, която му дължеше за къщата в Колумбия.

През октомври същата година фондовата борса се срина и по местните вестници се появиха статии за Уолстрийт, за пропилени състояния и променен охолен живот. Малцина в Колумбия бяха засегнати — хората тук бяха консервативни и почти никой не държеше парите си, вложени в акции и облигации. Но започнаха да пристигат новини за банкови фалити в цялата страна и зачатъците на несигурността докоснаха някои от жителите на града: неколцина фермери изтеглиха спестяванията си, други пък (подучени от местните банкери) увеличиха влоговете си. Никой обаче не се притесни особено, докато не се разбра, че в Сейнт Луис е фалирала малка частна банка — „Търговски тръст“.

Когато новината пристигна, Стоунър обядваше в бюфета на университета и веднага се прибра, за да каже на Едит. „Търговски тръст“ беше банката, в която бе ипотеката на къщата им и на която управител беше бащата на Едит. Същия следобед тя се обади по телефона в Сейнт Луис и разговаря с майка си, която бе весела и й каза как господин Бостуик я бил уверил, че няма място за притеснение и до няколко седмици всичко ще се нареди.