Джон Уилямс - Стоунър

Вечерно време, след като почистеше в жилището, след като измиеше съдовете от вечерята и сложеше Грейс да спи в люлката, сложена в ъгъла на всекидневната, той редактираше книгата си. В края на годината тя вече бе готова и макар да не бе съвсем доволен, Стоунър я изпрати на един издател. За негова изненада студията му беше одобрена и предвидена за печат през есента на 1925 година. Благодарение на тази все още неиздадена книга Стоунър бе повишен в асистент и бе назначен на постоянен щат.

Повишението дойде няколко седмици, след като книгата бе одобрена за издаване, и успокоена, Едит съобщи, че те с детето ще прекарат една седмица в Сейнт Луис, където ще погостуват на родителите й.

Тя се прибра в Колумбия преди края на тази седмица, притеснена и уморена, но и ликуваща. Била се върнала по-рано, защото на майка й й били дошли в повече напрежението и грижите около невръстното дете, а от пътуването самата Едит се била уморила толкова, че не била в състояние сама да се грижи за Грейс. Но била постигнала нещо. Тя извади от чантата си няколко листа и връчи на Уилям един от тях, най-малкия.

Беше чек за шест хиляди долара, издаден на името на господин и госпожа Стоунър и подписан с дръзкия, почти нечетлив почерк на Хорас Бостуик.

— Какво е това? — попита Стоунър.

Тя му връчи и другите книжа.

— Заем — отговори. — Единственото, което трябва да направиш, е да подпишеш тук. Аз вече се подписах.

— Но шест хиляди долара! За какво са ни?

— За къща — рече Едит. — За истинска , наша си къща.

Уилям Стоунър погледна отново книжата, разлисти ги припряно и каза:

— Не можем, Едит. Съжалявам, но… виж, изкарвам на година само хиляда и шестстотин долара. Вноските по такъв заем надвишават шейсет долара на месец… почти половината ми заплата. Освен това има данъци и застраховки… не ни е по джоба. Трябваше първо да го обсъдиш с мен.

Върху лицето й се изписа скръб и тя се обърна — да не гледа Уилям.

— Исках да те изненадам. Не мога да направя много. Но това успях да направя.

Той възрази, че й е признателен, но не утеши особено Едит.

— Мислех за теб и за детето — каза тя. — Ти би могъл да имаш кабинет, а Грейс — двор, където да си играе.

— Знам — отвърна Уилям. — Може би след няколко години.

— След няколко години — повтори Едит. Настъпи мълчание. Сетне тя допълни глухо: — Не мога да живея така. Вече не мога. В жилище в обща сграда. Където и да отида, те чувам, чувам и бебето, и… тази миризма. Не я понасям… тази миризма. Ден след ден миризмата на пелени и… не я понасям, а няма къде да избягам. Толкова ли не знаеш? Толкова ли не знаеш ?

Накрая приеха парите. Стоунър реши, че поне няколко години ще преподава и през лятото, когато си бе обещал само да чете и да пише.

Едит сама се зае да търси къща. В края на пролетта и началото на лятото беше неуморна и това като че тутакси я излекува. Веднага щом Уилям се прибереше от лекции, тя излизаше и често се връщаше чак по тъмно. Понякога обикаляше пеш, друг път с кола — заедно с Каролайн Финч, с която се беше сприятелила. В края на юни откри къщата, която търсеше, плати капарото и се споразумя да влезе във владение в средата на август.

Къщата беше стара, двуетажна, само на няколко пресечки от университетското градче, предишните й собственици я бяха оставили да се руши, тъмнозелената боя по дъските се лющеше, моравата беше пожълтяла и бе обрасла с бурени. Но дворът беше голям и къщата — просторна, въпреки занемареността в нея имаше нещо величествено и Едит смяташе, че може да я обнови.

Взе от баща си още петстотин долара назаем — за покъщнина, и във времето между летния и есенния семестър Уилям боядиса отново къщата: Едит я искаше бяла и се наложи той да нанася три пласта боя, за да не избива тъмнозеленото. Първата седмица на септември Едит реши най-неочаквано, че иска празненство — както се изрази, по случай новата къща. Оповести го донякъде решително, сякаш това е ново начало.

Поканиха всички от катедрата, които се бяха прибрали от летния отпуск, а също неколцина познати на Едит от града, а Холис Ломакс изненада всички, като прие поканата, първата, която не отхвърляше, откакто преди година бе пристигнал в Колумбия. Стоунър намери на черно няколко бутилки джин, Гордън Финч обеща да донесе малко бира, а лелята на Едит — Ема, също внесе своята лепта с две бутилки отлежало шери — за който не пие твърд алкохол. Едит не искаше да предлагат алкохол, на хартия си беше забранено. Но Каролайн Финч намекна, че никой в университета няма да го сметне за нередно, и това я убеди.