Джон Уилямс - Стоунър

— Разбира се. Знам какво е, Бил — засмя се кухо Финч. — Женска му работа. Сигурно и аз доста скоро ще свикна. — Той погледна Каролайн, засмя се още веднъж и сниши глас. — Е, точно сега няма да притесняваме Еди. Само й благодари от наше име, кажи й, че е сготвила чудесно, нека подредим и ще дойдете у нас.

— Благодаря, Гордън — каза Стоунър. — Ще й предам.

— И не се притеснявай — допълни Финч. Удари с юмрук Стоунър по ръката. — Случват се такива неща.

След като Гордън и Каролайн си тръгнаха, след като Уилям Стоунър чу как новата кола пуфти и се дави, а после отпрашва в нощта, той застана в средата на дневната и заслуша сухите равномерни хлипове на Едит. Звукът беше странно глух и без чувства и сякаш нямаше да заглъхне никога. На Уилям му се искаше да утеши Едит, искаше му се да я успокои, но той не знаеше какво да каже. Затова продължи да стои и да слуша, а след малко си спомни, че никога дотогава не е чувал Едит да плаче.

След ужасната вечеря с Гордън Финч и Каролайн Уингейт Едит изглеждаше едва ли не доволна, по-спокойна, отколкото когато и да било през брака им. Но не искаше да им идват гости и проявяваше нежелание да напуска жилището. Пазаруваше главно Стоунър — по списъци, които Едит му пишеше със странно прилежен детински почерк върху сини листчета от бележник. Изглеждаше по-щастлива, когато е сама, седеше и с часове шиеше и бродираше покривки за маса и салфетки, а върху устните й играеше усмивчица. Леля й — Ема Дарли, започна да й идва на гости все по-често, следобед, щом се прибереше от университета, Уилям ги заварваше двете да пият заедно чай и да си говорят съвсем тихо, сякаш през шепот. Винаги го поздравяваха учтиво, но Уилям знаеше, че го гледат със съжаление — след като той си дойдеше, госпожа Дарли рядко стоеше повече от няколко минути. Уилям се научи да гледа ненатрапчиво и сдържано на света, в който Едит бе започнала да живее.

През лятото на 1920 година той прекара една седмица с родителите си, а Едит отиде на гости на роднините си в Сейнт Луис — Стоунър не бе виждал майка си и баща си още от сватбата.

Ден-два работи на нивата, за да помогне на баща си и на негъра надничар, но топлите податливи влажни буци пръст под краката му и миризмата на току-що преорана земя в ноздрите му не пробудиха в него усещането, че се е завърнал и е заобиколен от нещо познато. Прибра се в Колумбия и до края на лятото се готви за новия курс, който щеше да поеме от следващата академична година. Почти целия ден прекарваше в библиотеката и понякога се прибираше в жилището при Едит късно вечерта в тежката сладка миризма на орлови нокти, носеща се из топлия въздух и сред нежните листа на дряна, които шумоляха и се въртяха като призраци в мрака. Очите му пареха от дългото взиране в неясни текстове, съзнанието му беше обременено от нещата, които наблюдаваше, пръстите му бяха изтръпнали леко от усещането за стара кожа, картон и хартия, Уилям обаче беше отворен за света, през който минаваше, и намираше в него някаква радост.

На заседанията на катедрата се появиха няколко нови лица, други — познати, — вече ги нямаше, а Арчър Слоун продължаваше бавното си спускане надолу, което Стоунър бе започнал да забелязва през войната. Ръцете му трепереха, той вече не можеше да задържи вниманието си върху онова, което говореше. Катедрата продължаваше нататък благодарение на ускорението, което имаше покрай традициите си и самия факт на съществуването им.

Стоунър продължи да преподава напрегнато и бясно, по начин, от който някои от по-новите хора в катедрата се стряскаха и който донякъде притесняваше колегите му, познаващи го по-отдавна. Лицето му стана изпито, той отслабна, сгърби се още повече. През втория семестър онази година имаше възможност да вземе още лекции — срещу допълнително заплащане, и се възползва; пак срещу допълнително заплащане онази година се хвана да преподава и на новите летни курсове. Искаше му се да спести достатъчно пари и да замине в чужбина, за да покаже на Едит Европата, от която тя се бе отказала заради него.

През лятото на 1921 година, докато търсеше препратка към едно стихотворение на латински, която беше забравил, Стоунър погледна дисертацията си за пръв път от три години, когато я бе предал за одобрение: прочете я от начало до край и отсъди, че е прилична. Поуплашен от мисълта, се запита дали да не я преработи в книга. Макар че отново му предстоеше да преподава през целия летен семестър, прочете отново повечето текстове, които беше използвал, и се зае да разширява студията. Към края на януари реши, че е възможно да подготви книга, а в началото на пролетта бе напреднал дотолкова, че написа първите плахи страници.