Джон Уилямс - Стоунър

След месец той вече знаеше, че бракът му е провал, след година се отказа от надеждата, че нещо ще се подобри. Усвои мълчанието и не настояваше на любовта си. Заговореше ли на Едит, докоснеше ли я нежно, тя се извръщаше и се затваряше в себе си, ставаше безмълвна, търпяща и дни наред се докарваше до нови висоти на изтощението. От неизречено упорство, каквото притежаваха и двамата, продължаваха да делят едно легло, случваше се нощем, насън Едит да се притисне неволно до него. И тогава — пак понякога, решимостта и ясното му съзнание рухваха пред любовта и той лягаше върху нея. Ако Едит се бе разсънила достатъчно, тя се сковаваше и се напрягаше, извръщаше с познато движение глава настрани и я заравяше във възглавницата, за да изтърпи насилието, в такива случаи Стоунър гледаше да свърши възможно най-бързо с любовта, мразеше се за припряността и съжаляваше за страстта си. По-рядко Едит лежеше сънена и тогава не се дърпаше и шепнеше — Уилям не знаеше дали от възмущение или от изненада. С времето започна да чака с трепет тези редки и непредсказуеми мигове, защото в това сънено покорство можеше да се преструва, че е намерил някакъв отклик.

И не можеше да обсъжда с Едит, че, както му се струваше, е нещастна. Опиташе ли, тя възприемаше думите му като мнение за самата нея и за това доколко е оправна в живота и се затваряше навъсена в себе си, точно както докато Уилям я любеше. Той винеше непохватността си и смяташе, че сам носи отговорност, задето Едит се чувства така.

С тиха безпощадност, породена от отчаянието му, опитваше различни начини да я зарадва. Носеше й подаръци, които тя приемаше безразлично, случваше се и да го укори леко, че се охарчва, водеше я на разходки и излети в горите около Колумбия, Едит обаче се уморяваше лесно и понякога се разболяваше, говореше й за работата си, както когато я бе ухажвал, ала интересът й бе станал повърхностен и снизходителен.

Накрая, макар да знаеше, че е саможива, настояваше възможно най-меко да започнат да канят гости. Поканиха на чай в непринудена обстановка някои от по-младите преподаватели и асистенти в катедрата, няколко пъти правеха и вечери. Едит не показваше по никакъв начин как се чувства, дали й е приятно или неприятно, ала подготовката й за тези събития бе толкова трескава и обсебваща, че когато дойдеха гостите, Едит бе на път да изпадне от напрежение и умора в истерия, макар и да не го забелязваше никой, освен Уилям.

Беше добра домакиня. Разговаряше с гостите оживено и непринудено, Уилям направо не можеше да я познае, в тяхно присъствие се обръщаше към него задушевно, с обич, което винаги го изненадваше. Наричаше го Уили и това по някакъв странен начин го трогваше, случваше се и да отпусне нежно ръка върху рамото му.

Но щом гостите си тръгнеха, фасадата рухваше върху самата себе си и разкриваше несъстоятелността на Едит. Тя ги одумваше хапливо, въобразяваше си, че някой, видите ли, я е обидил и пренебрегнал, тихо и отчаяно описваше онова, което й се струваше неин непростим провал, седеше замислена, без да се помръдва, сред хаоса, оставен от гостите, не откликваше на Уилям и му отговаряше отсечено и разсеяно, с глух монотонен глас.

Само веднъж фасадата се пропука и в присъствието на гостите.

Няколко месеца след сватбата на Стоунър и Едит Гордън Финч се сгоди за момиче, с което се запознал съвсем случайно, докато бил разквартируван в Ню Йорк, и чиито родители живееха в Колумбия. Беше назначен за постоянно заместник-декан и негласната уговорка бе, че след смъртта на Джосая Клермонт ще бъде сред първите, разглеждани като кандидати за поста му. С известно закъснение, в чест и на новата длъжност на Финч и на обявения му годеж Стоунър ги покани с годеницата му на вечеря.

Те дойдоха точно преди да се мръкне една топла вечер в края на май с нов лъскав черен автомобил, който изпуфтя няколко пъти, докато Финч спираше вещо на покрития с тухли път пред дома на Стоунър. Натисна клаксона и махна весело с ръка, докато Уилям и Едит слизаха долу. До него седеше дребно мургаво момиче с кръгло усмихнато лице.

Той го представи като Каролайн Уингейт и четиримата поговориха малко, докато Финч му помагаше да слезе от колата.

— Е, харесва ли ви? — попита, като удари с юмрук по предната броня на автомобила. — Красавец, нали? На бащата на Каролайн е. И аз мисля да си взема такъв…

Гласът му заглъхна и очите му се присвиха, Финч огледа колата, замислен и притихнал, сякаш тя е бъдещето.

После пак се оживи и развесели. Долепи показалец до устата си, огледа се крадешком и уж тайно взе от предната седалка на колата голям плик от амбалажна хартия.