Джон Уилямс - Стоунър

До него беше Гордън Финч, лицето му беше потно и лъщеше над тъмния костюм. Той се усмихна притеснено.

— Готов ли си вече, Бил?

Стоунър усети, че главата му кима. Финч каза:

— Осъденият има ли последни желания?

Стоунър се усмихна и поклати глава. Финч го шляпна по рамото.

— Просто не се отделяй от мен, прави каквото ти казвам, всичко е под контрол. Едит ще слезе до няколко минути.

Стоунър се запита дали, след като всичко приключи, ще го помни — беше размазано на петно и той го виждаше като през мъгла. Чу се, че пита Финч:

— Свещеникът… не съм го виждал. Тук ли е?

Финч се засмя, поклати глава и каза нещо. После из стаята се разнесе шепот. По стълбите слизаше Едит.

В бялата рокля беше като студена светлина, влязла в стаята. Стоунър тръгна неволно към нея и усети, че Финч го хваща за ръката, за да го спре. Едит беше бледа, но му се усмихна леко. После застана до него и двамата продължиха заедно. Отпред стоеше непознат с кръгла яка, беше нисък и дебел, с размито лице. Мърмореше нещо и гледаше в бялата книга в ръцете си. Уилям се чу, че отговаря на мълчанието. Усети, че Едит трепери до него.

После настъпи дълга тишина, след това пак се чуха шепот и звукът на смях. Някой каза:

— Целуни булката!

Уилям усети, че се е обърнал, Финч му се хилеше. Усмихна се на Едит, чието лице се понесе пред него, и я целуна, устните й бяха сухи като неговите.

Почувства, че му стискат ръката, че го потупват по гърба и се смеят, стаята се въртеше. На вратата идваха нови хора. Върху дългата маса в дъното на гостната се беше появила голяма кристална купа на фигури с пунш в нея. Имаше торта. Някой събра ръцете им — неговите и на Едит, появи се нож, Уилям разбра, че от него се иска да насочи ръката й така, че тя да разреже тортата.

После го разделиха с Едит и той не можеше да я открие в навалицата. Говореше и се смееше, кимаше и се озърташе из стаята — дали няма да намери Едит. Видя майка си и баща си, стояха в същия ъгъл, откъдето не бяха помръднали. Майка му се усмихваше, баща му я държеше плахо за рамото. Уилям понечи да отиде при тях, но не успя да се отскубне от човека, който му говореше.

Точно тогава видя Едит. Беше с баща си, майка си и леля си, леко свъсен, баща й оглеждаше нетърпеливо стаята, а майка й ридаеше с очи, зачервени и подпухнали над изпъкналите скули и устата, стисната, със смъкнати като на дете ъгълчета. Госпожа Дарли и Едит я бяха прегърнали и госпожа Дарли й говореше бързо, сякаш се опитваше да й обясни нещо. Но дори от другия край на стаята Уилям успя да види, че Едит мълчи, лицето й беше като маска, безизразно и бяло. След миг изведоха госпожа Бостуик от гостната и Уилям видя отново Едит чак след празненството, когато Гордън Финч му пошушна нещо на ухото, дръпна го при страничната врата, която водеше в малка градина, и го изтика навън. Там чакаше Едит, която се беше облякла дебело, за да не премръзне, и бе вдигнала яката си така, че Уилям не видя лицето й. Гордън Финч се смееше, говореше нещо, което Уилям не разбираше, побутваше ги по пътеката към улицата, където чакаше двуколка — да ги откара на гарата. Чак когато се качиха на влака, който щеше да ги откара на едноседмичен меден месец в Сейнт Луис, Уилям Стоунър осъзна, че всичко е приключило и той има съпруга.

Встъпиха в брака непорочни, но непорочни по коренно различен начин. И двамата не знаеха що е секс и бяха наясно, че са неопитни, но нали беше расъл във ферма, Уилям смяташе за незначителни естествените житейски процеси, докато за Едит те бяха истинско тайнство, нещо неочаквано. Тя не знаеше нищо за тях и дълбоко в себе си не искаше да научава.

И така, подобно на много други, и техният меден месец беше провал, те обаче отказваха да си го признаят и дълго след това не осъзнаваха значението на този провал.

Пристигнаха в Сейнт Луис късно вечерта в неделя. Във влака, заобиколена от непознати, които ги гледаха любопитно и одобрително, Едит бе оживена, едва ли не весела. Двамата се смееха, държаха се за ръце и говореха за дните, които им предстояха. Вече в града, докато Уилям намери екипаж, който да ги откара в хотела, развеселеността на Едит бе станала леко истерична.

Както тя се смееше, Уилям я внесе почти на ръце през входа на хотел „Амбасадор“, огромна постройка от дялан кафяв камък. Фоайето бе почти безлюдно, тъмно и похлупващо като пещера, щом влязоха вътре, Едит изведнъж притихна и се олюля нерешително до Уилям, докато вървяха през огромното пространство към рецепцията. Когато се качиха в стаята, тя бе едва ли не физически болна — трепереше като от треска и устните й се синееха върху бялото като тебешир лице. Уилям искаше да й намери лекар, тя обаче настоя, че била само уморена и имала нужда от почивка. Обсъдиха угрижено колко напрегнат е бил денят и Едит намекна за нещо деликатно, което я притеснявало от време на време. Прошепна, но без да го поглежда и без интонация в гласа, че искала първите им часове заедно да са съвършени.