Джон Уилямс - Стоунър

Макар и да не знаеше как точно Едит ще посрещне обяснението и предложението, беше изненадан от хладнокръвието й. Докато говореше, Едит го изгледа някак спокойно и странно дръзко и той се сети за първия следобед, когато бе поискал разрешение да се видят и тя го бе погледнала от вратата, където ги духаше студен вятър. После Едит сведе очи и изненадата, изписала се върху лицето й, се стори на Стоунър почти нереална. Тя каза, че никога не го е възприемала по този начин, че и през ум не й е минавало и не знае.

— Би трябвало да знаеш вече, че те обичам — каза той. — Не виждам как бих могъл да го скрия.

Едит отвърна с нещо като оживление:

— Не знаех. Изобщо не знаех.

— В такъв случай трябва да ти го кажа още веднъж — рече той тихо. — А ти трябва да свикваш. Обичам те и не си представям живота без теб.

Объркана, Едит поклати глава.

— Пътуването до Европа — каза едва чуто. — Леля Ема…

Стоунър усети как на гърлото му засяда смях и заяви с щастлива убеденост:

— А, Европа. Аз ще те заведа в Европа. Някой ден ще я видим заедно.

Едит се отдръпна от него и долепи върховете на пръстите до челото си.

— Дай ми време да помисля. И трябва да поговоря с майка и татко, преди да…

Не пожела да се обвързва повече от това. Нямало да го вижда преди заминаването си за Сейнт Луис, което беше след няколко дни, щяла да му пише оттам, след като разговаряла с родителите си и си изясняла за себе си нещата. Онази вечер, преди да си тръгне, Стоунър се наведе да я целуне — тя извърна глава и устните му се плъзнаха по бузата й. Едит стисна леко ръката му и го пусна да излезе, без да го поглежда повече.

След десет дни Стоунър получи писмото й. Беше странно хладно и в него не се споменаваше изобщо за онова, което е било между тях, казваше се само, че Едит би искала той да се запознае с родителите й и че те очаквали с нетърпение да се видят с него, когато дойдел в Сейнт Луис, по възможност в края на другата седмица.

Както и очакваше Стоунър, родителите на Едит го посрещнаха хладно и сковано и веднага се постараха да унищожат и най-малкия намек за непринуденост. Госпожа Бостуик започна да му задава въпроси и след всеки отговор да казва мнително: „Мдаа“, а после го гледаше с любопитство, сякаш лицето му е мръсно или от носа му тече кръв. И тя като Едит беше висока и слаба и в началото Стоунър се стресна от приликата, която не бе очаквал, затова пък лицето й бе едро и вяло, без сила и изтънченост, и бе белязано трайно от превърналата се в навик неудовлетвореност.

Хорас Бостуик също беше висок, но бе странно, някак нереално едър, почти дебел, с кичур сива коса, огъната на къдрица върху иначе плешивата глава, и гънки кожа, увиснали хлабаво около челюстта. Когато разговаряше със Стоунър, гледаше точно над главата му, сякаш виждаше нещо зад него, а щом той му отговореше, барабанеше с дебели пръсти по ширита в средата на жилетката си.

Едит посрещна Стоунър, все едно е случаен посетител, после излезе безгрижно, за да се заеме с някакви не особено важни неща. Той я изпрати с очи, но не успя да я накара да го погледне.

Това бе най-голямата и изискана къща, в която бе влизал някога. Стаите бяха много високи и тъмни, освен това бяха задръстени с вази с всякакви размери и форми, с мътно проблясващи сребърни съдове по масички с мраморни плотове, по скринове и шкафове, и с мебели с пъстра дамаска и изящни линии. След като минаха набързо през няколко помещения, влязоха в голяма гостна, където, както прошепна госпожа Бостуик, двамата с мъжа й имали навика да седят и да си бъбрят задушевно с приятели. Стоунър седна на един стол, толкова крехък, че той се притесняваше да помръдне — усети как столът поддава под тежестта му.

Едит беше изчезнала, Стоунър я затърси почти трескаво с поглед. Но тя не се върна в гостната близо два часа, докато Стоунър и родителите й не приключиха с „разговора“.

А „разговорът“ беше уклончив, муден, с недомлъвки, прекъсван от дълго мълчание. Хорас Бостуик говореше за себе си с къси речи, насочени няколко сантиметра над главата на Стоунър. Той научи, че Бостуик е бостънчанин и към края на живота си баща му си съсипал кариерата на банкер и бъдещето на сина си в Нова Англия, като направил няколко неразумни вложения, заради които банката му затворила врати. („Предаден — оповести Бостуик на тавана — от мними приятели.“) Затова малко след Гражданската война синът дошъл в Мисури с намерението да продължи на запад, но така и не стигнал по-далеч от Канзас Сити, където от време на време ходел по работа. Понеже помнел провала на баща си, по-точно предателството, извършено спрямо него, си останал на първата работа в малка банка в Сейнт Луис и малко преди да навърши четирийсет, вече сигурен като заместник-директор, се оженил за местно момиче от добро семейство. От брака се родило само едно дете — господин Бостуик искал син, а получил дъщеря и това бе поредното разочарование, което той не си правеше труда да крие. Подобно на мнозина, които смятат успеха си за непълен, той бе изключително суетен и погълнат от чувството за собствената си важност. През десетина-петнайсет минути вадеше от джоба на жилетката си голям златен часовник, поглеждаше го и си кимаше.