Джон Уилямс - Стоунър

Стоунър кимна и след като тя излезе, се изправи. Чу в задната стая разгорещен шепот. Още няколко минути постоя прав.

Бледа, без да се усмихва, Едит застана изневиделица в широката рамка на вратата. Двамата се погледнаха така, сякаш не се бяха познали. Едит отстъпи назад, после тръгна напред с тънки стиснати устни. Ръкуваха се сковано и седнаха заедно на канапето. Не си бяха казали нищо.

Тя бе дори по-висока, отколкото помнеше Стоунър, и по-крехка. Лицето й беше дълго и слабо и Едит държеше устата си с доста големи зъби затворена. Кожата й беше някак прозрачна — и при най-малкото предизвикателство поруменяваше и пламваше. Косата й беше червеникавокестенява и Едит я носеше сплетена на дебели плитки, намотани отгоре на главата. Но онова, което привлече и прикова вниманието му, бяха очите й — точно както предния ден. Те бяха много големи и възможно най-светлосини, каквито човек можеше да си представи. Погледнеше ли ги, Стоунър изпитваше чувството, че го притеглят и той напуска тялото си, за да навлезе в тайна, която не може да разгадае. Смяташе Едит за най-красивата жена, която е виждал някога, затова, поддал се на порива, каза:

— Аз… аз искам да науча повече за вас. — Едит се поотдръпна. Стоунър продължи припряно: — В смисъл… вчера на празненството всъщност нямахме възможност да поговорим. Исках да поприказваме, но имаше много хора. Хората понякога пречат.

— Празненството беше много хубаво — промълви Едит. — Всички ми се сториха много мили.

— О, да, разбира се — отвърна Стоунър. — Имах предвид, че…

Той не се доизказа. Едит мълчеше. Стоунър продължи:

— Доколкото разбрах, доста скоро вие с леля ви заминавате за Европа.

— Да — каза тя.

— Европа… — поклати глава Стоунър. — Сигурно се вълнувате много.

Едит кимна от немай-къде.

— Къде ще ходите? В смисъл… на кои места?

— В Англия — отговори тя. — Във Франция. И Италия.

— И кога заминавате… през пролетта ли?

— През април — каза Едит.

— Пет месеца — рече Стоунър. — Не е много далеч. Надявам се междувременно да…

— Тук съм само още три седмици — побърза да каже тя. — После се прибирам в Сейнт Луис. За Коледа.

— Това наистина вече е скоро. — Стоунър се усмихна и продължи спънато: — В такъв случай се налага да ви виждам възможно най-често, за да се опознаем.

Тя го погледна едва ли не ужасена.

— Нямах предвид това — рече. — Много ви моля…

Известно време Стоунър мълча.

— Извинете, аз… Но наистина искам да ви виждам отново, вие ще кажете колко често. Може ли?

— О — възкликна Едит. — Добре.

Беше преплела тънки пръсти върху скута си и кокалчетата под опънатата кожа се белееха. Отгоре ръцете й бяха на много бледи лунички. Стоунър каза:

— Върви зле, нали? Извинете. Досега не съм познавал човек като вас и говоря спънато. Извинявайте, ако ви притеснявам.

— О, не — каза Едит. Обърна се към него и опъна устни в нещо, което, както той се досети, би трябвало да е усмивка. — Изобщо не ме притеснявате. Прекарвам чудесно. Наистина.

Стоунър не знаеше какво да каже. Спомена времето навън и се извини, че е донесъл сняг по килима, Едит прошепна нещо. Той подхвана дума за лекциите в университета, а тя кимна озадачена. Накрая потънаха в мълчание. Стоунър стана и тръгна бавно и тежко, сякаш е уморен. Едит го погледна безизразно.

— Е — рече той и се прокашля. — Вече е късно и аз… Вижте какво. Съжалявам. Мога ли да дойда пак след няколко дни? Вероятно…

Сякаш не го беше казал на нея. Кимна, пожела „лека нощ“ и се обърна да си ходи.

Едит Бостуик каза с висок писклив глас без интонация:

— Когато бях момиченце на около шест години, знаех да свиря на пиано, обичах да рисувам и бях много срамежлива, затова майка ми ме прати в девическото училище на госпожица Торндайк в Сейнт Луис. Бях най-малката там, но нищо, татко беше в настоятелството и го уреди. В началото не ми харесваше, но после ми беше хубаво. Всички момичета бяха много мили и заможни, имам оттам приятелки за цял живот и…

Когато заговори, Стоунър се обърна и я погледна изумено, макар и да не го показа с лицето си. Очите на Едит бяха вперени право напред, лицето й беше безизразно и устните й мърдаха така, сякаш, без да го разбира, тя четеше от невидима книга. Стоунър прекоси бавно стаята и седна до нея. Младата жена сякаш не го забеляза, очите й си останаха все така вперени право напред — тя продължаваше да му разказва за себе си, сякаш я е молил. Идеше му да я спре, да я утеши, да я докосне. Не се помръдна, не каза нищо.