Джон Уилямс - Стоунър

Отвори им Гордън Финч, който още бе във военната униформа, и те влязоха в малък квадратен вестибюл, в дъното, на който имаше стръмно стълбище с лъскави дъбови перила, водещо към втория етаж. Върху стената при стълбището, точно срещу влезлите, беше окачен малък френски гоблен със сини и златисти цветове, толкова избелели, че рисунъкът почти не се виждаше в мъждивата светлина на малките крушки. Стоунър спря и се загледа в гоблена, а мъжете, дошли с него, започнаха да сноват из тесния вестибюл.

— Дай си балтона, Бил.

Той се стресна от гласа до ухото си. Обърна се. Финч се усмихваше и протягаше ръка, за да вземе балтона, който Стоунър не беше съблякъл.

— Не си идвал друг път тук, нали? — попита почти през шепот Финч.

Стоунър поклати глава.

Финч се извърна към другите и без да повишава глас, успя да им извика:

— Отивайте, господа, в главната всекидневна. — Той показа една врата вдясно от вестибюла. — Всички са там. — Финч отново насочи вниманието си към Стоунър. — Хубава стара къща — рече, докато закачаше балтона му в големия дрешник под стълбището. — Една от най-красивите наоколо.

— Да — съгласи се Стоунър. — Чувал съм да говорят за нея.

— И деканът Клермонт е душа човек. Помоли ме днес вечерта един вид да поема нещата в свои ръце.

Стоунър кимна.

Финч го хвана за ръката и го поведе към вратата, която бе показал преди малко.

— По-късно довечера можем да се съберем да си поприказваме. Влизай, влизай. Аз идвам ей сега. Искам да те запозная с едни хора.

Стоунър понечи да каже нещо, но Финч се беше обърнал, за да посрещне друга група, влязла през входната врата. Стоунър си пое дълбоко въздух и отвори вратата на главната всекидневна.

След като влезе от студения вестибюл, го блъсна топлина, която го изтласка назад, а мудният шепот на хората вътре, проникнал през отворената врата, за миг се засили, после обаче слухът му свикна с него.

Из стаята се разхождаха двайсетина души и в началото Стоунър не позна никого: видя строгото черно, сиво и кафяво на мъжките костюми, масленозеленото сукно на военните униформи и тук-там нежното розово и синьо на женските рокли. Хората се движеха лениво из топлината и притеснен, че стърчи над седналите, Стоунър тръгна заедно с тях, като кимаше на лицата, които вече бе познал.

И дъното имаше друга врата, водеща към втора всекидневна, зад която беше тясната дълга трапезария. Двойната врата в коридора беше отворена и през нея се виждаше тежка орехова маса за хранене с покривка от жълта дамаска, отрупана с бели чинии и купи от проблясващо сребро. Около масата се бяха събрали няколко души начело с млада жена, висока, стройна и руса, в рокля от синя моарирана коприна, която, застанала права, наливаше чай в порцеланови чаши със златен кант. Стоунър застина на прага, прикован от гледката с младата жена. Дългото й лице с нежни черти се усмихваше на хората наоколо, а тънките й, почти прозрачни пръсти държаха ловко чайника и чашите — докато я наблюдаваше, Стоунър внезапно усети колко недодялан е самият той.

Известно време стоя на прага, без да се помръдва — чу как нежното тънко гласче на момичето се извисява над шепота на насъбралите се гости, които обслужваше. Момичето вдигна глава и най-неочаквано Стоунър срещна очите му, светли, големи и озарени сякаш от вътрешна светлина. Донякъде объркан, той отстъпи назад и се обърна към всекидневната, там, на едно място при стената, намери свободен стол и след като седна, заби очи в килима под краката си. Не се извръщаше към трапезарията, но от време на време му се струваше, че погледът на младата жена се плъзга топло по лицето му.

Гостите се движеха покрай него, разменяха си местата, говореха с друга интонация, щом откриеха нови събеседници за разговор. Стоунър ги виждаше като през мъгла, сякаш беше публика. След малко в стаята влезе и Гордън Финч и след като стана от стола, Стоунър прекоси помещението и отиде при него. Едва ли не грубо прекъсна разговора му с някакъв по-възрастен мъж. Дръпна го встрани и без да снишава глас, го помоли да го запознае с младата жена, която наливаше чай.

Финч го изгледа, подразнен, и на челото му се появи бръчка, но после тя се изглади и очите му се разшириха.

— Какво, какво? — попита той.

Уж беше по-нисък от Стоунър, а го изгледа някак отвисоко.

— Запознай ме — каза Стоунър. Усети как лицето му пламва. — Познаваш ли я?

— Разбира се — отвърна Финч. В ъгълчетата на устата му се появи началото на усмивка. — Някаква братовчедка на декана е, от Сейнт Луис, на гости на леля си е. — Усмивката стана по-широка. — Ех, Бил. Какво ли знаеш ти. Разбира се, че ще те запозная. Ела.