Джон Уилямс - Стоунър

Два дни Стоунър не отиде да чете лекции и не разговаря с никого от познатите си. Стоеше в малката си стая и умуваше какво да прави. Беше заобиколен от книгите си и от тишината в стаята и само от време на време забелязваше света навън, виковете на студентите в далечината, които се чуваха като шепот, бързото трополене на някоя двуколка по покритите с кирпич улици, глухия тропот на някой от десетината автомобила в града. Така и не беше свикнал да се самоанализира и задачата да търси подбудите му се стори трудна и леко неприятна — чувстваше, че не може да предложи на себе си кой знае какво и че вътре в него няма много неща, които да открие.

Когато накрая стигна до решение, му се стори, че го е знаел още от самото начало. В петък се срещна с Мастърс и Финч и им каза, че няма да отиде с тях да се сражава с германците.

Нали още имаше подкрепа — достъпа до добродетелността, Гордън Финч застина и си позволи да го погледне с укор и тъга.

— Подвеждаш ни, Бил — каза пресипнало. — Подвеждаш ни всички.

— Млъквай — рече Мастърс. Той погледна изпитателно Стоунър. — Помислих си, че вероятно ще решиш да не дойдеш. Винаги си изглеждал някак крехък и отдаден на целите си. Не че има знамение, разбира се, но защо накрая реши така?

Известно време Стоунър мълча. Замисли се за последните два дни, за тихата борба, която сякаш нямаше цел и смисъл, замисли се за своя живот в университета през последните седем години, замисли се и за годините преди това, за далечните години с неговите родители във фермата и за мъртвилото, от което като по чудо бе възкръснал.

— Не знам — отвърна накрая. — Вероятно заради всичко. Не мога да кажа.

— Ще ти бъде трудно — вметна Мастърс — да останеш тук.

— Знам — каза Стоунър.

— Но си струва, така ли мислиш?

Стоунър кимна.

Мастърс грейна в усмивка и каза с обичайната си ирония:

— Точно така, изглеждаш крехък и гладен. Обречен си.

Печалният упрек на Финч се бе превърнал в нещо като колебливо презрение.

— Някой ден ще съжаляваш, Бил — каза той прегракнало и гласът му се поколеба между заплахата и съжалението.

Стоунър кимна.

— Възможно е — съгласи се той.

После им каза „довиждане“ и се обърна. На другия ден двамата заминаваха да се запишат доброволци в Сейнт Луис, а Стоунър имаше да се готви за лекциите следващата седмица.

Нямаше угризения на съвестта за решението си и когато мобилизацията стана всеобща, подаде молба да го освободят без особени чувства или разкаяние, но усещаше погледите на по-възрастните си колеги и едва доловимото неуважение, избило в обичайното отношение на студентите към него. Дори подозираше, че през месеците на войната Арчър Слоун, който навремето бе одобрил от все сърце решението му да остане в университета, е започнал да се държи по-хладно и отчуждено.

През пролетта на 1918 година изпълни всички изисквания за докторска степен и през юни същата година я защити. Месец преди това получи писмо от Гордън Финч, който беше изкарал офицерска школа и бе пратен в учебен лагер край Ню Йорк. С писмото си го уведомяваше, че са му разрешили да посещава в свободното време Колумбийския университет, където също е успял да покрие изискванията за докторска степен и през лятото ще я защити в Педагогическия колеж там.

Каза му още, че Дейв Мастърс е бил пратен във Франция и че почти година след като се е записал доброволец, по време на бойните действия на американските части е бил убит в Шато Тиери.

Седмица преди началото на учебната година, когато Стоунър щеше да получи докторска степен, Арчър Слоун му предложи да стане преподавател на пълен щат в университета. Обясни, че университетът избягва да назначава свои възпитаници, но че заради войната, породила недостиг на обучени и опитни преподаватели, той е успял да убеди ректората да направи изключение.

Без особено желание Стоунър бе кандидатствал с писма в няколко университети и колежи наоколо, в които изненадващо бе изтъкнал колко е подготвен, и изпита странно облекчение, че не са му отговорили от нито един. Донякъде разбираше защо му е олекнало: в Университета в Колумбия бе вкусил от сигурността и топлотата, която би трябвало да е получил у дома като дете, и не беше убеден, че ще ги открие другаде. Прие с благодарност предложението на Слоун.

Мина му през ума, че за годината, откакто е избухнала войната, Слоун е остарял много. Наближаваше шейсетте, а изглеждаше десет години по-възрастен, косата му, която преди бе падала на буйни стоманеносиви къдрици, сега бе бяла и безжизнена и бе прилепнала за кокалестия му череп. Черните му очи бяха помръкнали и сякаш бяха покрити с пластове влага, кожата по дългото му сбръчкано лице, която навремето бе гладка и опъната, сега приличаше на изсъхнала ронлива стара хартия, а глухият му присмехулен глас бе започнал да трепери. Докато го гледаше, Стоунър си помисли: той ще умре — след година, след две или десет ще умре. Обзе го преждевременно усещане за загуба и той се извърна.