Джон Уилямс - Стоунър

И така, Стоунър започна оттам, откъдето бе тръгнал и като студент: висок, слаб сгърбен мъж в същия кабинет, където бе седял като висок, слаб сгърбен младеж, заслушан в думите, които го отведоха там, докъдето бе стигнал. Нямаше случай да влезе в този кабинет и да не погледне стола, на който навремето беше седял, и всеки път се изненадваше малко, че не е на него.

На 11 ноември същата година, два месеца след началото на семестъра бе подписано примирие. Новината дойде в учебен ден и занятията бяха прекратени начаса: студентите хукнаха безцелно из университетското градче и се включиха в малки шествия, които се струпваха на едно място, пръсваха се и пак се събираха, лъкатушеха из коридорите, аудиториите и кабинетите. Почти против волята си Стоунър бе засмукан от една от тълпите, която влезе в Джеси Хол, тръгна по коридорите, по стълбищата и пак по коридорите. Повлечен от множеството студенти и преподаватели, той мина покрай отворената врата в кабинета на Арчър Слоун и го зърна да седи зад бюрото с лице, което се бе сгърчило — Слоун ридаеше горчиво и по дълбоките бръчки върху откритото му лице на цели ручейчета се стичаха сълзи.

Стъписан, Стоунър се остави тълпата да го повлече отново за миг. После се отскубна и се прибра в стаята си недалеч от университетското градче. Седна в сумрака и докато слушаше виковете на радост и облекчение навън, се сети за Арчър Слоун, който ридаеше за поражение, каквото виждаше единствен той — или му се струваше, че вижда, — така Стоунър разбра, че Слоун вече е сломен човек и никога няма да бъде същият.

Към края на ноември мнозина от заминалите на война започнаха да се връщат в Колумбия и университетското градче беше изпъстрено с масленозелените петна на военните униформи. Сред дошлите в дълга отпуска беше и Гордън Финч. Беше отсъствал от университета година и половина, през която беше напълнял, а широкото открито лице, което навремето бе изглеждало някак приятелски примирено, сега излъчваше дружелюбна, но плашеща сериозност — той беше с капитански нашивки и често говореше с бащинска любов за „мъжете“ си. Отнасяше се приятелски, но отчуждено с Уилям Стоунър, и се престараваше да прави мили очи на по-възрастните преподаватели в катедрата. Вече беше късно да му дадат за есенния семестър курсове, затова до края на учебната година го назначиха на временна синекурна длъжност — административен асистент на декана на Историко-филологическия и научен факултет. Беше достатъчно благоразумен да знае колко двусмислено е новото му положение и достатъчно прозорлив да вижда открилите се пред него възможности — отношенията му с колегите бяха сдържани и любезно необвързващи.

Деканът на факултета Джосая Клермонт беше дребен брадат мъж в напреднала възраст и отдавна бе надхвърлил годините за задължително пенсиониране — работеше тук още откакто в началото на седемдесетте години на миналия век обикновеният колеж бе преобразуван в университет и баща му бе сред първите ректори. Беше се окопал толкова надълбоко, беше се превърнал в такава неразделна част от историята му, че никой не набираше смелост да настоява да излезе в пенсия, въпреки че той бе все по-неспособен да се справя със задълженията си. От паметта му не бе останало почти нищо, случваше се той да се загуби из коридорите на Джеси Хол, където беше кабинетът му, и да се налага да го водят като дете до бюрото му.

Джосая Клермонт бе много далеч от делата в университета и когато от кабинета му оповестиха, че организират в дома му празненство в чест на завърналите се ветерани — преподаватели и хора от администрацията, — повечето получили покани останаха с усещането, че или им погаждат дебелашка шега, или е станала грешка. Но не беше шега, не беше и грешка. Гордън Финч потвърди поканите и мнозина намекнаха, че именно той стои зад празненството.

Вдовец от доста години, Джосая Клермонт живееше сам с три цветнокожи прислужници почти на същата преклонна възраст като него в голяма къща отпреди Гражданската война, каквито навремето са били нещо обичайно в Колумбия, но които бързо изчезваха под напора на дребните независими фермери и строителните предприемачи. Архитектурата на сградата беше приятна, но безлична — макар и като цяло „южняшка“ във формите и в размаха, тя не притежаваше нищо от неокласическата строгост на къщите във Вирджиния. Дървенията беше боядисана в бяло, а прозорците и перилата на балкончетата, които се подаваха тук-там на горния етаж, бяха обрамчени със зелен кант. Градината стигаше до гората, обградила къщата, а отстрани на централната алея и на пътеките имаше високи тополи — без листа в декемврийския следобед. Това бе най-величествената къща, до която Уилям Стоунър се бе приближавал някога, и в този петъчен следобед той отиде донякъде притеснен по алеята при неколцина преподаватели, които не познаваше и които явно чакаха пред входната врата да ги пуснат.