Джон Уилямс - Стоунър

През лятото на 1918 година често мислеше за смъртта. Смъртта на Мастърс го бе извадила от равновесие повече, отколкото му се искаше да признае, вече бяха започнали да огласяват първите списъци с американци, загинали в Европа. Преди, замислеше ли се за смъртта, я възприемаше или като литературно явление, или като въздействие на времето, което малко по малко износва несъвършената плът. Не си я беше представял като взрив от насилие на бойното поле, като кръв, рукнала от разкъсаното гърло. Бе изумен колко различни са тези два вида смърт и какво означават различията и усети как в него се надига горчилката, която навремето бе зърнал в живото сърце на своя приятел Дейвид Мастърс.

Дисертацията му беше за „Влиянието на класическата традиция върху средновековната лирика“. Стоунър посвети почти цялото лято на това да препрочита класическите и средновековните поети, писали на латински, и най-вече стиховете им за смъртта. За кой ли път се изуми от лекотата и спокойствието, с което римските лирици приемаха смъртта за даденост, сякаш нищото, пред което бяха изправени, беше цената за богатството на годините, на което се бяха радвали, бе озадачен и от огорчението, ужаса, едва прикритата омраза, които откриваше у някои по-късни християнски поети, представители на латинската традиция, когато те разглеждаха тази смърт, обещаваща, макар и смътно, богат и блажен вечен живот, сякаш тази смърт и това обещание бяха подигравка, вгорчила дните на живота им. Спомнеше ли си Мастърс, си го представяше като Катул или по-мекия и лиричен Ювенал, изгнаник в собствената си страна, и възприемаше смъртта му като поредното заточение, по-чуждо и трайно, отколкото го бе смятал преди.

През есента на 1918 година, в началото на семестъра на всички беше ясно, че войната в Европа надали ще продължи още дълго. Последната отчаяна контраофанзива на Германия бе спряна в подстъпите на Париж и маршал Фош бе наредил частите на Антантата да преминат в контранастъпление, бързо изтласкало германците на изходната линия. Британците напредваха на север, а американците се прехвърлиха през Аргона на цена, която във всеобщото въодушевление остана незабелязана за почти всички. Вестниците предричаха, че до Коледа германците ще капитулират.

Ето защо семестърът започна в дух на напрегнато жизнерадостно настроение и усещане за добруване. Студентите и преподавателите се хващаха, че се усмихват един на друг и си кимат въодушевено по коридорите, преподавателите и ректоратът си затваряха очите за изблиците на веселие и насилие на дребно сред студентите, а един от тях, чиято самоличност така и не се установи и който тутакси се превърна в местен народен герой, се покатери на една от огромните колони пред Джеси Хол и окачи на върха й сламено чучело на кайзера.

Единственият в университета, който като че не бе засегнат от всеобщото вълнение, беше Арчър Слоун. От деня, в който Щатите се включиха във войната, той започна да се затваря в себе си и това пролича още по-ясно към края й. Не разговаряше с колегите си, освен ако не бе принуден да обсъжда някакви свързани с катедрата въпроси, и се шушукаше, че е започнал да преподава странно и студентите ходели на лекциите му със свито сърце — четял надлежно, по инерция от записките си, без да среща погледите на студентите, често гласът му глъхнел, докато той се взирал в написаното и за една, две, а понякога за цели пет минути настъпвала тишина, през която Слоун нито се помръдвал, нито отговарял на притеснените въпроси.

Уилям Стоунър видя последните останки от умния ироничен мъж, когото бе познавал като студент, докато Арчър Слоун му възлагаше какво да преподава през академичната година. Даде му два от курсовете по композиция на първокурсниците и обща средноанглийска литература за напреднали, а после каза с проблясъци от някогашната си ирония:

— Подобно на мнозина от колегите и на немалко студенти, и ти ще останеш доволен, че се отказвам от доста лекции. Сред тях е един от любимите ми курсове, които не се радват на голяма популярност — обща английска литература за второкурсници. Може би го помниш?

Стоунър кимна, усмихнат.

— Да — продължи Слоун, — така си и знаех. Моля те да го поемеш ти. Не че е кой знае какъв подарък, но реших, че сигурно ще ти се стори забавно да започнеш официално като преподавател оттам, откъдето тръгна и като студент.

Погледна го за миг с блеснали напрегнати очи, каквито те бяха преди войната. После ги забули пелената на безразличието, Слоун се извърна и започна да прехвърля някакви книжа по писалището си.