Джон Уилямс - Стоунър

На 7 май 1915 година една германска подводница потопи британския кораб „Лузитания“ със сто и четиринайсет американски пътници на него, към края на 1916 година германците вече воюваха безпрепятствено с подводниците си и отношенията между Съединените щати и Германия се влошаваха от ден на ден. През февруари 1917 година президентът Уилсън скъса дипломатическите отношения. На 6 април американският Конгрес обяви, че САЩ са във война с Германия.

Хиляди младежи в цялата страна сякаш изпитаха облекчение, че напрежението на несигурността най-сетне се е разсеяло, и тръгнаха да обсаждат наборните пунктове, създадени в суматохата няколко седмици преди това. Всъщност стотици младежи не бяха изчакали САЩ да се намесят и още през 1915 година се бяха записали да служат в Кралските канадски въоръжени сили или като шофьори на линейки в някоя от армиите на Антантата в Европа. Неколцина от по-големите студенти в университета бяха постъпили така и макар да не ги познаваше, Уилям Стоунър чуваше все по-често имената им, превърнали се в легенда, защото месеците и седмиците ги приближаваха към мига, за който всички знаеха, че рано или късно неминуемо ще настъпи.

Войната беше обявена в петък и въпреки че лекциите за следващата седмица не бяха отменени, малцина сред студентите и преподавателите се преструваха, че се вълнуват от тях. Обикаляха из коридорите, събираха се на малки групички, говореха тихо, през шепот. Случваше се напрегнатата тишина да се взриви и за малко да прерасне в насилие: на два пъти се проведоха всеобщи антигермански демонстрации, на които студентите скандираха несвързано и развяваха американски знамена. Веднъж бе организирана и кратка демонстрация срещу един от преподавателите, брадат старец, който водеше лекциите по германски езици — беше роден в Мюнхен и на младини беше следвал в Берлинския университет. Но когато се срещна с групичката гневни превъзбудени студенти, когато примига недоумяващо и протегна към тях тънки разтреперени ръце, те се пръснаха, намусени и смутени, кой накъдето види.

През онези първи дни след обявяването на войната Стоунър също бе изпаднал в объркване, но съвсем различно от объркването на повечето в университетското градче. Беше разговарял с по-възрастните студенти и преподаватели за войната в Европа, но все не вярваше, че тя ще избухне, а сега, когато връхлетя и него, и всички останали, откри, че носи в себе си огромни запаси от безразличие. Недоволстваше, че университетът е принуден да прекрати занятията, но не откриваше в себе си силен патриотизъм и все не можеше да си наложи да мрази германците.

Те обаче бяха нарочени за мразене. Веднъж Стоунър срещна случайно Гордън Финч, който разговаряше с неколцина по-възрастни преподаватели от факултета: лицето му беше сгърчено и той сипеше огън и жупел по „хуните“ така, сякаш плюеше по пода. По-късно, в големия кабинет, който деляха шестима от по-младите преподаватели, Финч отиде при Стоунър вече в друго настроение — трескаво весело, и го шляпна по рамото.

— Няма да ги оставим да им се размине току-така, Бил — каза припряно. От потта кръглото му лице лъщеше като намазано с олио, а рядката му руса коса падаше на вяли кичури. — А, без тия, драги ми господине. И аз ще се включа. Вече го обсъдих със стария Слоун и той ми каза да действам. Утре заминавам за Сейнт Луис — да се запиша доброволец. — За миг успя да направи физиономия, близка до сериозната. — Всички сме длъжни да внесем своя принос. — После се усмихна и пак шляпна Стоунър по рамото. — Не е зле да дойдеш и ти с мен.

— Аз ли? — попита Стоунър и повтори невярващо: — Аз?

Финч се засмя.

— Ти, естествено. Всички се записват доброволци. Току-що разговарях с Дейв, и той идва с мен.

Стоунър поклати глава, сякаш беше зашеметен.

— Дейв Мастърс ли?

— Че кой друг! Нашето приятелче Дейв понякога говори доста странно, но ако теглим чертата, не е по-различен от всички останали — ще внесе своя принос. Точно както и ти, Бил. — Финч го удари с юмрук по ръката. — Точно както и ти.

Известно време Стоунър мълча.

— Не съм мислил за това — каза. — Всичко се разигра толкова бързо. Трябва да го обсъдя със Слоун. Ще ти съобщя.

— Ама разбира се — отвърна Финч. — Ще внесеш своя принос. — Гласът му стана дрезгав от чувствата. — Всички сме заедно в кюпа, Бил, всички сме заедно.

После Стоунър се раздели с Финч, но не отиде при Арчър Слоун. Вместо това тръгна да търси из университетското градче Дейвид Мастърс и да пита къде е. Намери го в една от нишите в библиотеката — седеше сам, пушеше лула и гледаше вторачено един от рафтовете с книги.