Джон Уилямс - Стоунър

Намери отдушник и удовлетворение в занятията, където самият той беше студент. Там успя да си върне откривателското чувство, обзело го онзи пръв ден, когато Арчър Слоун го бе заговорил по време на упражненията и в миг Стоунър се бе превърнал в друг човек. Докато съзнанието му бе погълнато от предмета, докато се опитваше да обхване мощта на литературата, която изучаваше, и да проумее същността й, той долавяше, че постоянно се променя вътрешно, и след като го доловеше, се отдалечаваше от самия себе си, навлизаше в света, който го съдържаше, така че разбираше как стихотворението на Милтън, което е прочел, или очеркът на Бейкън, или пиесата на Бен Джонсън преобразяват света — тяхна тема, при това го преобразяват именно защото зависят от него. На занятията Стоунър говореше рядко, рядко беше доволен и от писмените си работи. И те като лекциите му пред младите студенти не издаваха онова, което той знаеше дълбоко в себе си.

Започна да се сближава с някои от състудентите си, които също преподаваха в катедрата. Сред тях имаше двама, с които се сприятели: Дейвид Мастърс и Гордън Финч.

Мастърс беше слабичък мургав младеж с остър език и добри очи. И той като Стоунър тъкмо беше записал докторантура, макар да бе с година година и нещо по-малък. Сред преподавателите и докторантите се славеше като нагъл и безочлив и по всеобщо мнение щеше да защити трудно научната степен. Стоунър го смяташе за най-умния човек, когото е срещал, и му се подчиняваше, без да му завижда или да му се сърди.

Гордън Финч беше едър и рус и само на двайсет и три бе склонен към напълняване. Беше получил бакалавърска степен в търговски колеж в Сейнт Луис, а в университета се пробваше за магистратура в икономическия, историческия и инженерния факултет. Беше се заел да пише дипломна и по литература главно защото в последния момент беше успял да се хване на дребна преподавателска работа в Английската катедра. Бързо се прояви едва ли не като най-безразличния студент там. Но първокурсниците го харесваха, той се разбираше и с по-възрастните преподаватели във факултета, и с хората в администрацията.

На тримата: Стоунър, Мастърс и Финч, им стана навик да се срещат в петък следобед в малко заведение в центъра на Колумбия, където пиеха огромни халби бира и си говореха до късно през нощта. Въпреки че само в тези вечери намираше удоволствието да общува, Стоунър често се питаше какви точно са отношенията между тримата. Разбираха се, но не бяха станали близки приятели, не си споделяха и рядко се виждаха, освен по време на тези седмични срещи.

Никой не повдигаше въпроса за тези отношения. Стоунър знаеше, че на Гордън Финч и през ум не му минава такова нещо, той обаче подозираше, че това не важи за Дейвид Мастърс. Късно една вечер, както седяха на маса в дъното на сумрачното заведение, Стоунър и Мастърс започнаха да обсъждат следването и преподавателската си работа с непохватната шеговитост на прекалено сериозните. Мастърс вдигна високо едно твърдо сварено яйце от безплатното мезе така, сякаш е кристална сфера, и каза:

— Запитвали ли сте се някога, господа, какво всъщност представлява университетът? Господин Стоунър? Господин Финч?

Те поклатиха усмихнати глава.

— Обзалагам се, че не сте. Предполагам, че Стоунър тук го възприема като огромно хранилище, като библиотека или бардак, където мъжете идват по своя воля и избират онова, което ще ги направи цялостни личности, където всички се трудят задружно като пчелички в общ кошер. Истинските, Добродетелните, Красивите. Те са ей там, зад ъгъла, в следващия коридор, в следващата книга, онази, която още не си чел, или в следващата купчинка, онази, до която още не си се добрал. Но някой ден ще стане и това. И тогава, тогава…

Мастърс погледа още малко яйцето, после отхапа голямо парче от него и с блеснали очи, както дъвчеше, се извърна към Стоунър.

Той се усмихна притеснен, а Финч прихна и удари с ръка по масата.

— Хвана те натясно, Бил. Хвана те.

Мастърс продължи да дъвче още известно време, глътна яйцето и насочи поглед към Финч.

— Ами ти, Финч. Ти какво ще кажеш? — Той вдигна ръка. — Ще възразиш, че не си се замислял. А си го правил. Зад блъфирането и наперената фасада се крие един неусложнен ум. За теб учебното заведение е оръдие на доброто — за света като цяло, разбира се, и по една случайност и за теб. Гледаш на него като на духовна панацея, която прилагаш всяка есен, за да помогнеш на малките копеленца да преживеят още една зима, и си добрият стар чичко доктор, който добродушно ги гали по главите и си прибира в джоба таксите.