Джон Уилямс - Стоунър

— Знам — отвърна Стоунър. Не издържа да ги гледа повече. — Ще се справите ли? През лятото мога да дойда за малко и да помогна. Мога да…

— Ако смяташ, че трябва да останеш тук и да учиш по книгите си, така да бъде. Ние с майка ти ще се оправим.

Майка му се беше извърнала с лице към него, но не го виждаше. Беше стиснала очи, дишаше тежко с юмруци, допрени до лицето, което беше сгърчено като от болка. Изумен, Стоунър забеляза, че тя хлипа безмълвно и безутешно, непохватно и засрамено, както хлипат онези, които плачат рядко. Погледа я още малко, после се изправи тежко и излезе от всекидневната. Намери в тъмното тясното стълбище, което водеше към таванската стая, и дълго лежа, вторачен в мрака горе.

Половин месец след като Стоунър получи бакалавърска степен, в Сараево при покушение, извършено от сръбски националист, беше убит ерцхерцог Франц-Фердинанд и още преди есента цяла Европа беше обхваната от война. Въпросът вълнуваше постоянно по-големите студенти — те се питаха каква ли роля ще изиграят накрая Щатите и бяха приятно несигурни в собственото си бъдеще.

Пред Уилям Стоунър обаче бъдещето се простираше ярко, сигурно и непроменливо. Той го възприемаше не като поток от събития, промени и възможности, а като територия отпред, която чакаше той да я опознае. Възприемаше го като огромната университетска библиотека, където можеха да построят нови крила, да добавят нови книги и да махнат стари, без това да променя изцяло истинската й същност. Виждаше бъдещето в учебното заведение, на което се беше посветил и което разбираше толкова несъвършено, смяташе, че самият той ще се променя в това бъдеще, докато то ще бъде за него не обект, а оръдие на промените.

Към края на лятото, точно преди началото на есенния семестър отиде да се види с родителите си. Намерението му беше да помогне на баща си с лятната реколта, но видя, че той е наел черноработник негър, който се трудеше безмълвно и усърдно и сам свършваше за ден почти колкото преди години Уилям и баща му, взети заедно, за същото време. Родителите му се зарадваха и явно не му се сърдеха за решението. Той обаче усети, че няма какво да им каже — вече си даваше сметка, че те му стават чужди, и от тази загуба ги обичаше още повече. Върна се в Колумбия една седмица по-рано, отколкото бе предвиждал.

Вече недоволстваше, че трябва да заделя време и да работи във фермата на Фут. Бе започнал да учи късно и сега искаше да навакса. Понякога, потопен в книгите, осъзнаваше колко много не знае, колко много не е чел и спокойствието, към което неудържимо се стремеше, ставаше на пух и прах — Стоунър си даваше сметка с колко малко време разполага в живота, за да прочете толкова много, да научи каквото имаше да учи.

През пролетта на 1915 година си взе изпитите за магистратура и прекара лятото в това да пише дипломната работа — прозодично изследване на един от „Кентърбърийските разкази“ на Чосър. Още преди края на лятото Футови му казаха, че вече нямат нужда от него във фермата.

Стоунър очакваше да го отпратят и в някои отношения беше доволен, но след като се случи, за миг го жегна паника. Сякаш бе заличено последното, което го свързваше със стария живот. Той прекара последните седмици от лятото във фермата на баща си, където внесе окончателните поправки в дипломната си работа. Арчър Слоун вече беше уредил Стоунър да поеме два от началните курсове по английски при новопостъпилите първокурсници и през това време да започне докторската дисертация. Щеше да получава по четиристотин долара на година. Изнесе се от тясната таванска стаичка у Футови, където бе живял пет години, и нае още по-малка при университета.

Макар да му предстоеше да преподава на неколцина неподбрани първокурсници само основи на граматиката и композицията, той очакваше да започне работа въодушевено, със силното усещане за нещо значимо. През седмицата преди началото на есенния семестър подготви курса и видя възможностите, каквито откриваш, докато се бориш с материала и темите на едно начинание: долови логиката на граматиката и му се стори, че вижда как тя се разпростира, как прониква в езика и подкрепя човешката мисъл. В лесните упражнения по композиция, които подготви за студентите, откри възможностите на прозата и нейната красота и зачака с нетърпение да вдъхне и на студентите си чувството, което го бе обзело.

Но след обичайното записване и учебен план в началото, когато се обърна за пръв път към предмета и студентите си, Стоунър установи, че усещането за чудо си остава скрито вътре в него. Понякога, докато четеше лекции, сякаш стоеше извън себе си и наблюдаваше непознат, който говори на неколцина, събрани против волята си на едно място — чуваше собствения си глух глас, който повтаряше подготвените материали, и в това повторение не се долавяше и следа от вълнението му.