Джон Уилямс: Стоунър

— Да, господине — потвърди Стоунър.

— Но както вероятно сте се досетили, не това е причината да ви повикам тук. Нали не възразявате да ви поразпитам за бъдещите ви планове?

— Не, господине — каза Стоунър.

Погледна ръцете си с преплетени пръсти, които стискаше здраво.

Слоун докосна папката с документи, която бе пуснал върху писалището.

— Доколкото схващам, когато сте постъпили в университета, сте били малко по-възрастен от обичайното. Почти на двайсет, струва ми се?

— Да, господине — каза Стоунър.

— И по онова време плановете ви са били да завършите агрономство?

— Да, господине.

Слоун се облегна на стола и се взря във високия мрачен таван. Попита внезапно:

— А какви са плановете ви сега?

Стоунър продължи да мълчи. Не беше мислил за това, а и не му се мислеше. Накрая каза със следа от възмущение в гласа:

— Не знам. Не съм мислил много за това.

Слоун рече:

— Очаквате ли деня, когато ще напуснете тези отшелнически стени, за да навлезете в онова, което някои наричат широкия свят?

Колкото и да бе притеснен, Стоунър се усмихна.

— Не, господине.

Слоун почука с пръст по папката върху писалището.

— От тези книжа разбирам, че сте със селско потекло. Родителите ви са хора земеделци, така ли?

Стоунър кимна.

— И смятате ли да се приберете във фермата, след като се дипломирате тук?

— Не, господине — каза Стоунър и се учуди от решителния си глас.

Донякъде се изуми от решението, което най-неочаквано беше взел.

Слоун кимна.

— Представям си — човек, който изучава сериозно литература, едва ли ще установи, че знанията му са пригодни точно за обработването на земята.

— Няма да се върна — рече Стоунър така, сякаш Слоун не му беше говорил. — Не знам какво точно ще правя. — Погледна ръцете си и им каза: — Още не съм осъзнал, че толкова скоро ще приключа тук, че до края на годината ще напусна университета.

Слоун подметна нехайно:

— Не е чак толкова наложително, разбира се, да напускате. Доколкото схващам, нямате странични доходи.

Стоунър поклати глава.

— Представяте се отлично. С изключение на… — Той вдигна вежда и се усмихна. — С изключение на общия курс по английска литература оценките ви са прекрасни, при всички положения няма по-ниски от „много добър“. Ако след като се дипломирате, намерите начин да се издържате година година и нещо, съм убеден, че ще защитите успешно магистратура, а след това вероятно ще можете да преподавате, докато работите върху доктората си. Ако това изобщо ви интересува.

Стоунър се отдръпна.

— Какво имате предвид? — попита и чу в гласа си нещо като страх.

Слоун се наведе напред и доближи лице, дълго и слабо, а Стоунър видя как бръчките по него омекват и чу, че студеният присмехулен глас става мил и смъква защитата.

— Нима не знаете, господин Стоунър? — попита Слоун. — Още ли не го проумявате? Вие ще станете преподавател.

Изведнъж той сякаш изчезна в далечината, а стените на кабинета се отдръпнаха. Стоунър изпита чувството, че виси в свободното пространство, и чу как гласът му пита:

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм — отвърна тихо Слоун.

— Откъде знаете? Откъде сте сигурен?

— Това, господин Стоунър, е любов — рече бодро Слоун. — Вие сте влюбен. Какво по-ясно от това!

Какво по-ясно! Стоунър усети, че кима на Слоун и казва нещо несъществено. После излезе от кабинета. Устните му пламтяха, върховете на пръстите му бяха изтръпнали, той вървеше като в просъница, но въпреки това забелязваше и най-дребните подробности наоколо. Докосна с рамо лъснатата ламперия по стените в коридора и му се стори, че долавя топлината на старото дърво, заслиза бавно по стълбището и се взря изумен в студения мрамор на жилчици, който сякаш се плъзгаше леко под краката му. В коридорите гласовете на студентите сякаш се откроиха в сподавения шепот, отскубнаха се от него, а лицата им бяха и близки, и чужди, и познати. Стоунър излезе от Джеси Хол в сутринта и му се стори, че сивотата вече не е похлупила университетското градче — тя насочи очите му навън и нагоре, към небето, накъдето той погледна, сякаш е възможност, за която няма име.

Първата седмица на юни 1914 година Уилям Стоунър получи в Университета на Мисури заедно с още шейсет млади жени и мъже бакалавърска степен.

За да присъстват на тържеството, родителите му бяха потеглили още предния ден с взета от съселяни двуколка, теглена от старата им сивкавокафява кобила, и бяха пътували цяла нощ, за да изминат шейсетте километра от фермата до Футови, където, сковани от безсънната нощ, пристигнаха малко след зазоряване. Стоунър слезе да ги посрещне на двора. Те стояха един до друг в ярката сутрешна светлина и го чакаха да се приближи.