Джон Уилямс: Стоунър

Извън аудиториите, докато работеше във фермата или примигваше срещу мъждивата светлина на газеника и учеше в таванската стаичка без прозорец, Стоунър често се хващаше, че си представя образа на този човек. Затрудняваше се да си спомни лицето на друг преподавател, да се сети какво точно е ставало на други лекции, но на прага на съзнанието му винаги чакаха силуетът на Арчър Слоун, студеният му глас и презрително нехайните му думи за някои места в „Беоулф“ или някой куплет на Чосър.

Установи, че с общия курс му е по-трудно, отколкото с другите предмети. Уж бе запаметил авторите, произведенията им, датите и влиянията, а за малко да го скъсат на първия изпит, на втория Стоунър не се представи кой знае колко по-добре. Четеше и препрочиташе каквото им бяха дали по литература толкова често, че работата му по другите предмети започна да куца, а думите, които четеше, пак бяха думи върху страници и той не виждаше приложение на онова, което правеше.

Размишляваше върху думите, които Арчър Слоун бе изрекъл в аудиторията, сякаш под глухото им студено значение щеше да открие ключ и той щеше да го отведе там, където той смяташе да отиде — сгърбваше се над чина, който бе прекалено тесен, за да му е удобен, стискаше ръба така, че кокалчетата на пръстите му побеляваха върху грубата кафява кожа, въсеше се съсредоточено и хапеше устната си отвъртя. Но колкото по-отчаяно внимаваха Стоунър и състудентите му, толкова по-похлупващо беше презрението на Арчър Слоун. И веднъж това презрение се взриви и прерасна в гняв, който се насочи единствено към Уилям Стоунър.

Бяха прочели две пиеси на Шекспир и приключваха седмицата с изучаване на сонетите. Студентите бяха притеснени и озадачени, леко уплашени от все по-голямото напрежение между тях и сгърбения мъж, който ги гледаше иззад катедрата. Слоун им беше прочел на глас Седемдесет и трети сонет — очите му зашариха из аудиторията, а устните му се свиха в усмивка без следа от хумор в нея.

— Какво означава сонетът? — попита той внезапно и замълча, а очите му затърсиха из помещението с мрачна и почти доволна безнадеждност. — Господин Уилбър? — Отговор не последва. — Господин Шмит? — Някой се закашля. Слоун извърна тъмните си блеснали очи към Стоунър. — Господин Стоунър, какво означава сонетът?

Той преглътна и се опита да отвори уста.

— Това е сонет, господин Стоунър — рече студено Слоун, — поетично съчинение от четиринайсет реда и строго определена рима, която, сигурен съм, сте запомнили. Написан е на английски език, който, смятам, говорите от доста години. Негов автор е Уилям Шекспир, поет, който е мъртъв, но който въпреки това заема в съзнанието на някои хора донякъде важно положение.

Той погледа още миг Стоунър, после очите му станаха безизразни и се взряха невиждащо някъде отвъд студентите. Без да поглежда в книгата, Слоун каза още веднъж стихотворението, а гласът му стана по-гърлен и мек, сякаш за миг думите, звуците и римите се бяха слели с него:

За миг настъпи мълчание и някой се прокашля. Слоун повтори стиховете, но вече със своя, студения глас:

Очите му пак се върнаха на Уилям Стоунър и той каза студено:

— Господин Шекспир ви говори през три века, господин Стоунър, чувате ли го?

Уилям Стоунър усети, че от доста време е затаил дъх. Издиша тихо въздуха и почувства осезаемо как, докато той излиза от белите му дробове, дрехите помръдват по тялото му. Извърна очи от Слоун и огледа помещението. През прозорците влизаше коса светлина, която падаше по лицата на състудентите му така, сякаш идваше отвътре, сякаш излизаше, за да се противопостави на мрака — един от студентите примига, а по една от бузите, уловила с мъха си слънчевата светлина, падна тънка сянка. Стоунър забеляза, че вече не стиска толкова силно ръба на чина. Обърна пред очите си длани, изумен колко са кафяви, колко точно съответстват ноктите на тъпите върхове на пръстите, и му се стори, че долавя как кръвта тече невидима по тънките вени и артерии, как тупти едва-едва, несигурно и от върховете на пръстите тръгва по тялото му.