Джон Уилямс: Стоунър

Слоун заговори отново:

— Какво ви казва той на вас, господин Стоунър? Какво означава сонетът?

Очите на Стоунър се вдигнаха бавно, без желание.

— Означава — каза той и с леко движение вдигна ръцете си нагоре към въздуха — усети как очите му се изцъклят, докато търсят силуета на Арчър Слоун. — Означава — повтори, ала не успя да довърши каквото бе започнал.

Слоун го погледна с любопитство. После кимна рязко и каза:

— Свободни сте.

Без да поглежда никого, се обърна и излезе от помещението.

Уилям Стоунър почти не забелязваше студентите наоколо, които станаха с мърморене от местата си и тътрузейки крака, тръгнаха към изхода. Доста време след като бяха излезли, продължи да седи, без да се помръдва, втренчен в тесните дъски на пода отпред с лак, изтрит от неспокойните нозе на студенти, които той нямаше да види и да познава никога. Плъзна крака по пода, при което чу как грапавото дърво дращи по подметките му и усети през кожата вдлъбнатинките. После също стана и излезе бавно от аудиторията.

Хапещият студ на късната есен го проряза през дрехите. Той се огледа, взря се в голите чепати клони на дърветата, които се виеха и гънеха на фона на бледото небе. Покрай него се стрелкаха студенти, които бързаха през университетското градче за занятия, той чу сподавените им гласове и токовете, потракващи по каменните пътеки, видя лицата им, поруменели от студа и наведени, за да не усещат лекия вятър. Вгледа се с любопитство в тях, сякаш не ги беше виждал никога, и се почувства много далечен, но и много близък с тях. Запази това усещане, докато бързаше за следващото занятие, запази го и по време на лекцията по химия на почвите, докато слушаше провлачения глас на преподавателя, повтарящ разни неща — те трябваше да бъдат записани по тетрадките и запомнени с робски труд, който дори сега вече му ставаше непознат.

През втория семестър на онази учебна година Уилям Стоунър престана да ходи на лекциите в Колежа по агрономия, отписа се от него и се включи в подготвителния курс по философия и древна история, а също по два предмета от програмата по английска литература. През лятото се прибра във фермата на родителите си, където помогна на баща си с реколтата и не спомена какво прави в университета.

Вече много по-възрастен, щеше да се връща към последните две години от следването преди бакалавърската степен като към нещо нереално, което е принадлежало на друг, като към време, отминало не с обичайния ритъм, с който той беше свикнал, а някак на пресекулки. Всеки миг бе съпоставен с друг, но и откъснат от него и Стоунър имаше усещането, че е извън времето и го наблюдава да тече подобно на огромна, преобърната накриво диорама.

Вече се възприемаше по начин, различен от преди. Понякога се взираше в отражението си в огледалото, в дългото лице с буйна суха кестенява коса и се докосваше по изпъкналите скули, виждаше тънките китки, подали се на сантиметри от ръкавите на сакото, и се питаше дали и другите го възприемат като недодялан.

Нямаше планове за бъдещето и не говореше с никого за съмненията си. Продължаваше да работи за семейство Фут, за да плати за храната и квартирата, но вече не толкова дълго, както през първите две години в университета. По три часа всеки следобед и по половин ден в края на седмицата позволяваше Джим и Серина Фут да го използват, както сметнат за добре, но държеше останалото време да е негово.

Прекарваше част от него в таванската стаичка у Футови, но приключеха ли лекциите и работата в къщата, Стоунър се връщаше при първа възможност в университета. Понякога вечер обикаляше дългия открит вътрешен двор, сред двойки, които се разхождаха и си шепнеха тихо, и макар че не ги познаваше и не ги заговаряше, чувстваше някакво родство с тях. Случваше се да застане в средата на двора и да се загледа в петте огромни колони пред Джеси Хол 3 3 Сградата, където се помещава ректоратът на Университета на Мисури, един от неговите символи. — Б.пр. , извисили се от прохладната морава нагоре в нощта — беше научил, че са останали от първоначалната сграда на университета, унищожена преди много години от пожар. Сивкаво сребристи на лунната светлина, голи и чисти, те му се струваха въплъщение на начина на живот, който е избрал, точно както храмът е въплъщение на бог.

В университетската библиотека вървеше бавно покрай рафтовете, между хилядите книги и вдишваше тежкия мирис на кожа, на сукно и сухи страници, сякаш е екзотично благовоние. Понякога спираше, сваляше от лавиците някой том и го държеше в едрите си длани, които като че ли пламтяха от още непознатото усещане за гръбче, корица и податлива страница. После разлистваше книгата, четеше ту един, ту друг абзац и обръщаше внимателно с вдървени пръсти страниците, сякаш с непохватността си те могат да разкъсат и да унищожат онова, което хвърляха толкова усилия да открият.