Джон Уилямс - Стоунър

Младата жена се казваше Едит Илейн Бостуик и живееше с родителите си в Сейнт Луис, където миналата година била завършила двегодишно частно девическо училище, била дошла в Колумбия да погостува няколко седмици на по-голямата сестра на майка си, а през пролетта двете щели да заминат на голяма обиколка из Европа — събитие, което сега, след края на войната, отново бе възможно. Баща й, директор на една от по-малките банки в Сейнт Луис, бил родом от Нова Англия, но през седемдесетте се бил прехвърлил на запад и се бил оженил за най-голямата дъщеря в заможно семейство от централната част на щата Мисури. Едит била живяла цял живот в Сейнт Луис, но преди няколко години била заминала заедно с родителите си за сезона на изток, в Бостън: в Ню Йорк била ходила на опера и била посетила музеите. Била на двайсет години, свирела на пиано и имала артистични наклонности, които майка й насърчавала.

След време Уилям Стоунър нямаше да помни как е научил тези неща онзи първи следобед и ранна вечер у Джосая Клермонт, защото времето на запознанството бе замъглено и отдалечено като гоблена на фигури върху стената на стълбището във вестибюла. Помнеше, че е разговарял с младата жена, че тя може би го е погледнала, че е останала при него и го е възнаградила с удоволствието да чуе тихия й тънък глас, с който отговаряше на въпросите и на свой ред питаше колкото да не е без никак едно или друго.

Гостите започнаха да се разотиват. Гласове се сбогуваха, врати се захлопваха, помещения се опразваха. Стоунър остана почти след всички гости, които си тръгнаха, а когато дойде екипажът на Едит, отиде с нея във вестибюла и й помогна с палтото. Точно преди тя да излезе навън, я попита дали може да я види на другата вечер.

Едит сякаш не го чу и отвори вратата, после стоя така известно време, без да се помръдва: отвън нахлуваше студен въздух, който докосна Стоунър по горещото лице. Младата жена се обърна, погледна го и примига няколко пъти. Накрая кимна и каза:

— Да. Можете да ме видите.

Не се усмихна.

И така, той отиде да я види: в зимната вечер, в хапещия студ на Средния запад прекоси града, за да стигне у леля й. Горе на небето нямаше нито едно облаче, непълната луна осветяваше снежеца, навалял по-рано същия следобед. Улиците бяха безлюдни и приглушената тишина бе нарушавана от глухото скърцане на снега под краката на Стоунър. Той стоя дълго пред голямата къща, където бе дошъл, и слуша тишината. Краката му премръзнаха, но Стоунър не се помръдваше. През прозореца с дръпнато перде падаше слаба светлина, която върху синкавобелия сняг приличаше на жълто петно, на Стоунър му се стори, че е забелязал вътре движение, ала не беше сигурен. Тръгна решително, сякаш се обричаше на нещо, и стигна по пътеката до верандата, където почука на входната врата.

Лелята на Едит (както Стоунър вече бе научил, тя се казваше Ема Дарли и от доста години беше вдовица) го посрещна на прага и го покани вътре. Беше ниска и пълна, с рядка бяла коса, която се бе разхвърчала около лицето й, тъмните й очи проблясваха влажно и тя говореше тихо и задъхано, сякаш споделяше тайни. Стоунър отиде след жената във всекидневната и седна с лице към нея на дълго орехово канапе със седалка и облегалка, тапицирани с плътно синьо кадифе. По обувките му беше полепнал сняг и Стоунър загледа как той се топи и оставя по дебелия килим на цветя под краката му мокри петна.

— Едит ми каза, господин Стоунър, че преподавате в университета — подхвана госпожа Дарли.

— Да, госпожо — потвърди той и се прокашля.

— Много ми е приятно, че имам възможност да поговоря отново с някого от младите професори там — оживи се жената. — Доста години покойният ми съпруг господин Дарли членуваше в настоятелството, но вие, предполагам, знаете.

— Не, госпожо — каза Стоунър.

— О — възкликна госпожа Дарли. — Е, навремето някои от по-младите професори ни гостуваха за следобедния чай. Но това бе преди доста години, преди войната. Вие, професор Стоунър, участвахте ли във войната?

— Не, госпожо — отговори Стоунър. — Бях в университета.

— Да — каза госпожа Дарли. После кимна оживено. — И преподавате?…

— Английски — отвърна той. — И не съм професор. Само преподавател.

Знаеше, че гласът му е рязък, но не можеше да го овладее. Опита да се усмихне.

— А, да — рече жената. — Шекспир… Браунинг…

Настъпи мълчание. Стоунър кършеше ръце и гледаше пода.

Госпожа Дарли каза:

— Ще видя дали Едит е готова. Нали ще ме извините?