Джон Уилямс - Стоунър

Едит продължи да говори и след малко Стоунър започна да чува какво казва. Подир години щеше да му хрумне, че през онзи час и половина в декемврийската вечер, първия път, когато са прекарали известно време заедно, Едит му е разказала за себе си повече, отколкото всеки друг път. А когато приключи, Стоунър усети, че са си чужди по начин, който не бе очаквал, и разбра, че е влюбен.

Едит Илейн Бостуик вероятно не осъзнаваше какво е казала онази вечер на Уилям Стоунър, а и да го е осъзнавала, едва ли си е давала сметка за значението му. Стоунър обаче разбираше какво му говори и никога не го забрави: онова, което чуваше, беше своеобразна изповед, а онова, което му се стори, че долавя, бе молба за помощ.

След като я опозна по-добре, научи повече за детството й и с времето схвана, че то не се различава особено от детството на повечето момичета от нейното време и при нейните обстоятелства. Едит бе получила образование с мисълта, че ще бъде защитена от грубите събития, които животът може да стовари върху нея, а също с мисълта, че тя няма друго задължение, освен да бъде съвършена красива добавка на тази защита, понеже спадаше към обществена и икономическа прослойка, където защитата бе едва ли не свещен дълг. Посещаваше частни девически училища, където се учеше да чете, да пише и да прави прости сметки, в свободното си време беше насърчавана да бродира, да свири на пиано, да рисува акварели и да обсъжда някои от по-изтънчените литературни произведения. Беше обучавана и по въпросите на облеклото, на осанката, на изказ, какъвто приляга на една дама, и на нравствеността.

И в училищата, където ходеше, и вкъщи нравственото обучение бе негативно в същността си, забранително в намеренията си и почти изцяло свързано с половата й принадлежност. Тази принадлежност обаче беше косвена и непризнавана, ето защо просмукваше всичко друго в образованието й, получавало почти изцяло енергията си от тази скрита и неизречена нравствена сила. Едит научи, че ще има към съпруга и семейството си задължения, които трябва да изпълнява.

Детството й беше белязано от изключителна студенина дори в най-делничните мигове от семейния живот. Родителите й се държаха един към друг с хладна любезност и Едит нито веднъж не видя между тях да преминава непринудената топлина било на гнева, било на любовта. Гневът се свеждаше до дни на любезно мълчание, любовта — до някоя и друга дума на любезна гальовност. Едит беше единствено дете и самотата бе една от най-ранните особености в живота й.

И така, тя израсна с крехка дарба в по-изтънчените изкуства и никакви познания за необходимостта да живее ден за ден. Бродериите й бяха нежни и безполезни, тя рисуваше акварели — обвити в мъгла пейзажи, и свиреше на пиано с безсилна, но точна ръка, въпреки това обаче тънеше в невежество за тялото си, никога не бе оставала сама, за да се грижи и един-единствен ден от живота си за себе си, нито пък й беше хрумвало, че може да носи отговорност за благото на друг. Животът й беше непроменлив като глух тътен и беше надзираван от майка й, която, докато Едит беше малка, седеше с часове и я гледаше как рисува картинките си или свири на пианото си, сякаш и за двете не бе възможно да се занимават с друго.

На тринайсет Едит премина през обичайното полово преобразяване, мина и през физическо преобразяване, което не бе чак толкова обичайно. За броени месеци дръпна на ръст с близо трийсет сантиметра и стана висока почти колкото мъж. Така и не се възстанови никога от това, че свързваше непривлекателното си тяло с новото си притеснително полово съзряване. Тези промени засилиха вродената й саможивост — в училище тя странеше от съученичките си, у дома нямаше с кого да разговаря и затова се затваряше все повече в себе си.

Сега Уилям Стоунър нахълта в тази вътрешна уединеност. И нещо, за което Едит не подозираше, някакъв инстинкт я накара да го повика, когато той се запъти към вратата, накара я да заговори бързо и отчаяно, както никога дотогава, както никога след това.

През следващия половин месец Стоунър се виждаше с нея почти всяка вечер. Ходиха на концерт, организиран от новия музикален факултет в университета, ако не беше много студено, вечер се разхождаха бавно и тържествено по улиците на Колумбия, по-често обаче седяха във всекидневната на госпожа Дарли. Понякога говореха и Едит му свиреше, а той слушаше и гледаше как ръцете й се движат безжизнено по клавишите. След онази първа вечер заедно разговорите им бяха странно безлични: Стоунър все не можеше да изтръгне Едит от нейната сдържаност, а щом видя, че усилията му я притесняват, прекрати с опитите. Въпреки това между тях имаше някаква непринуденост и Стоунър си въобразяваше, че се разбират. Когато до деня, в който тя щеше да се прибере в Сейнт Луис, оставаше по-малко от седмица, Стоунър й се обясни в любов и й предложи брак.