Джон Уилямс - Стоунър

Госпожа Бостуик говореше не толкова често и не толкова открито за себе си, но Стоунър бързо разбра що за човек е. Беше южнячка от строго определен тип. Произхождаше от стар род, който с времето беше обеднял, и бе израсла с мисълта, че обстоятелствата на лишения, в които съществува семейството, не съответстват на неговото качество. Беше научена да очаква известно подобрение в това положение, въпреки че така и не се уточняваше как ще изглежда това подобрение. Беше се омъжила за Хорас Бостуик с това неудовлетворение, което й бе толкова присъщо, че се бе превърнало в част от характера й, а с годините неудовлетворението и огорчението се засилваха, ставаха толкова всеобхватни и всепоглъщащи, че едва ли щеше да се намери лек за тях. Гласът й беше тънък и писклив и в него се долавяше нотка на отчаяние, от което всяка изречена от нея дума придобиваше особена стойност.

Вече се свечеряваше, когато отвориха дума по въпроса, събрал ги заедно.

Казаха на Стоунър колко скъпа им е Едит, колко загрижени били за бъдещото й щастие, за предимствата, на които се е радвала. Стоунър седеше смутен и изтерзан и се опитваше да дава отговори, които, както се надяваше, са уместни.

— Изключително момиче — каза госпожа Бостуик. — Толкова чувствително. — Бръчките по лицето й се врязаха още по-надълбоко и тя заяви със старото си огорчение: — Никой мъж… никой не може да разбере докрай колко изтънчена е…

— Да — отсече Хорас Бостуик.

И започна да разпитва какви са, както ги нарече, „перспективите“ пред Стоунър. Той отговори възможно най-добре — никога дотогава не се беше замислял за „перспективите“ си и се изненада колко необещаващи изглеждат те от думите му.

Бостуик попита:

— И извън професията не разполагате с други… с други средства?

— Не, господине — призна си Стоунър.

Господин Бостуик поклати нещастен глава:

— Сам разбирате, Едит е имала… някои предимства. Хубав дом, прислуга, най-добрите училища. Питам се… притеснявам се, че по-ниският жизнен стандарт, който ще бъде неминуем при вашето… о, при вашето положение…

Гласът му заглъхна.

Стоунър усети как му се гади и го обзема гняв. Изчака малко и чак тогава отговори, като се постара гласът му да е възможно най-глух и безизразен:

— Длъжен съм да ви кажа, господине, че досега не съм се замислял за тези материални въпроси. Щастието на Едит е, разбира се, мое… ако смятате, че Едит няма да бъде щастлива, тогава трябва да…

Той замълча и затърси думите. Искаше му се да каже на бащата на Едит, че обича дъщеря му, че е сигурен как двамата ще бъдат щастливи заедно, да му каже за живота, който ще имат. Но не продължи. Забеляза върху лицето на Хорас Бостуик загриженост, тревога и нещо като страх, от които се изненада, и замълча.

— Не — побърза да каже припряно Хорас Бостуик с по-ведро изражение. — Не ме разбрахте правилно. Просто се опитвах да изложа пред вас някои… трудности… които биха могли да възникнат в бъдеще. Сигурен съм, че вие, младите, сте обсъдили тези неща, сигурен съм и че сте наясно със себе си. Уважавам мнението ви и…

И въпросът беше уреден. Бяха казани още няколко думи и госпожа Бостуик се запита на глас какво ли е задържало толкова дълго Едит. Извика я с пискливия си тънък глас и след малко Едит влезе в стаята, където всички чакаха. Не погледна Стоунър.

Хорас Бостуик й каза, че двамата с нейния „младеж“ са си поговорили хубаво и че те имат благословията му. Едит кимна.

— Е — намеси се майка й, — трябва да обмислим всичко. Пролетна сватба. Може би през юни.

— Не — каза Едит.

— Какво, скъпа? — попита мило майка й.

— Щом ще го правим — отвърна Едит, — нека да е бързо.

— Колко нетърпеливи са младите — вметна господин Бостуик и се прокашля. — Но майка ти може би е права, скъпа. Трябва да обмислим всичко, иска се време.

— Не — повтори Едит и в гласа й имаше твърдост, заради която всички я погледнаха. — Трябва да е скоро.

Настъпи мълчание. После баща й рече изненадващо меко:

— Чудесно, скъпа. Както кажеш. Вие, младите, решете сами.

Едит кимна, промърмори, че имала да върши нещо, и се измъкна от стаята. Стоунър я видя чак на вечерята, по време на която Хорас Бостуик седеше в царствено мълчание на челно място. След вечерята Едит им посвири на пиано, но свиреше сковано и лошо, с много грешки. Оповести, че не се чувствала добре, и се прибра в стаята си.

Онази нощ Уилям Стоунър почти не мигна в стаята за гости. Взираше се в мрака, недоумяваше какъв странен обрат е приел животът му и за пръв път се питаше доколко е разумно да прави, каквото е намислил. Спомни си Едит и това му вдъхна известна увереност. Предположи, че всички мъже се чувстват несигурни, както внезапно се е почувствал и той, и имат същите съмнения.