Джон Уилямс - Стоунър

На другата сутрин трябваше да хване един от ранните влакове за Колумбия, затова след закуска разполагаше с малко време. Искаше да вземе до гарата трамвая, но господин Бостуик настоя един от прислужниците да го откара с двуколката. Разбраха се след няколко дни Едит да му пише какви са плановете за сватбата. Той благодари на Бостуикови и се сбогува с тях, а те го изпратиха с Едит до входната врата. Стоунър почти бе стигнал при портата, когато чу, че зад него тича някой. Обърна се. Беше Едит. Тя спря, много скована, висока и бледа, и го погледна право в лицето.

— Ще се постарая да ти бъда добра съпруга, Уилям — каза. — Ще се постарая.

Той забеляза, че това е първият път, когато някой изрича името му, откакто е дошъл тук.

По причини, които отказваше да обясни, Едит не искаше да се омъжва в Сейнт Луис, затова сватбата беше в Колумбия, в голямата гостна на Ема Дарли, където двамата бяха прекарали първите си часове заедно. Беше първата седмица на февруари, точно след края на семестъра и преди ваканцията. Бостуикови дойдоха с влака от Сейнт Луис, а родителите на Уилям, които не познаваха Едит, тръгнаха от фермата с двуколката и пристигнаха в събота следобед, в деня преди сватбата.

Стоунър искаше да ги настани в хотел, но те предпочетоха да отседнат у Футови, въпреки че откакто Уилям не им работеше, Футови се държаха хладно и отчуждено.

— Няма да знам какво да правя в хотел — обясни угрижено баща му. — Пък и Футови все ще ни изтърпят една нощ.

Същата вечер Уилям нае кабриолет и откара родителите си в града у Ема Дарли — да се запознаят с Едит.

Бяха посрещнати на вратата от госпожа Дарли, която погледна припряно и смутено родителите на Уилям и ги покани в гостната. Майка му и баща му седнаха внимателно, сякаш се страхуваха да се движат в коравите си нови дрехи.

— Не знам какво задържа Едит — прошепна след малко госпожа Дарли. — Нали ще ме извините?

Тя излезе от стаята, за да доведе племенницата си.

След доста време Едит слезе и се появи в гостната бавно, без желание, с някаква предизвикателна уплаха.

Те се изправиха и доста дълго четиримата стояха неловко и не знаеха какво да кажат. После Едит пристъпи сковано напред и протегна ръка първо на майката на Уилям, а после и на баща му.

— Здравейте — каза спънато баща му и пусна ръката й, сякаш се страхуваше, че тя ще се счупи.

Едит го погледна, постара се да се усмихне и отстъпи назад.

— Седнете — каза. — Заповядайте, седнете.

Седнаха. Уилям каза нещо. Стори му се, че гласът му звучи напрегнато.

Тихо и изумено, сякаш споделяше на глас мислите си, майка му подхвана в тишината:

— О, красива е, нали?

Уилям се засмя и каза мило:

— Да, госпожо, красива е.

След това разговорът потръгна по-леко, въпреки че се споглеждаха и се взираха в далечината. Едит прошепна, че се радвала на запознанството и съжалявала, че се срещат чак сега.

— А когато се установим… — Тя замълча и Уилям се запита дали ще продължи. — Когато се установим, трябва да ни дойдете на гости.

— Много ви благодаря — каза майка му.

Разговорът продължи, но беше прекъсван от дълго мълчание. Едит ставаше все по-нервна и това й личеше все повече, един-два пъти не отговори на въпроса, който някой й зададе. Уилям стана, майка му се огледа припряно и също се изправи. Но баща му не се помръдна. Погледна право към Едит и задържа за дълго очите си върху нея. Накрая каза:

— Уилям винаги е бил кротко момче. Радвам се, че си е взел добра жена. Един мъж има нужда от жена, да му помага и да му носи утеха. Бъди добра с Уилям. Той трябва да има до себе си човек, който е добър с него.

Стъписана, Едит отметна инстинктивно глава, очите й се бяха разширили и за миг Уилям си помисли, че се е ядосала. Но не беше така. Баща му и Едит се гледаха дълго, очите им не трепнаха.

— Ще се старая, господин Стоунър — рече тя. — Ще се старая.

После баща му стана на крака, кимна непохватно и рече:

— Вече е късно. Да вървим.

И тръгна към вратата заедно с жена си, безформена, тъмна и дребна до него, оставяйки Едит със сина си.

Тя не му каза нищо. Но когато се обърна да й пожелае „лека нощ“, Уилям видя, че очите й са плувнали в сълзи. Наведе се да я целуне и усети върху ръцете си крехката сила на тънките й пръсти.

Студената ясна слънчева светлина на февруарския следобед падаше косо през предните прозорци в къщата на Дарли и беше начупвана от силуетите, които се движеха из голямата гостна. Родителите на Уилям стояха странно сами в един ъгъл, до тях бяха застанали, без да ги поглеждат, Бостуикови, които бяха пристигнали само преди час със сутрешния влак, Гордън Финч се разхождаше тежко и тревожно из помещението, сякаш бе натоварен да отговаря за нещо, имаше и шепа хора, приятели на Едит или на родителите й, които Уилям не познаваше. Чу се, че говори на тези наоколо, усети, че устните му се усмихват, и долови гласове, които достигаха приглушено, като през пластове дебело сукно.