Джон Уилямс - Стоунър

— Шшшт! — пошушна. — На никого нито дума. Прикривай ме, приятелю, може и да успеем да го внесем в къщата.

Вечерята мина добре. Стоунър не бе виждал от години Финч толкова приветлив и си спомни как в ония далечни петъци подир занятията са седели следобед тримата с Финч и Дейв Мастърс, пиели са бира и са си говорели. Годеницата Каролайн почти не отваряше уста: усмихваше се щастливо на шегите на Финч и намигаше. Почти стъписан, Стоунър осъзна със завист, че Финч наистина си го обича това мургаво красиво момиче и че то мълчи не за друго, а защото се е прехласнало по приятеля му.

Дори Едит се поотпусна и не беше толкова напрегната — усмихваше се непринудено, смехът й беше спонтанен. Финч се държеше с нея закачливо и свойски, по начин, който, както Стоунър осъзна, той няма да се държи никога, макар да й е съпруг, а Едит за пръв път от месеци беше толкова щастлива.

След вечерята Финч извади от хладилника плика от амбалажна хартия — беше го пъхнал там да се изстуди, и взе от него няколко тъмнокафяви бутилки. В тях имаше домашна бира, която той бе направил много тайнствено и тържествено в дрешника на ергенското си жилище.

— Няма място за дрехите ми — заяви, — но човек трябва да отстоява ценностите си.

Предпазливо, с присвити очи, със светлина, която проблясваше по светлата му кожа и оредяващата руса коса, като химик, отмерващ рядко вещество, той наля от бирата в бутилките по чашите.

— Трябва да се внимава с тази чудесия — каза. — На дъното се образува голяма утайка и ако наливаш много бързо, тя пада и в чашата.

Изпиха по една чаша и похвалиха Финч за вкусната бира. Колкото и да е изненадващо, тя наистина беше добра, пивка, светла и с хубав цвят. Дори Едит си изпи чашата и поиска втора.

Понапиха се, започнаха да се смеят разнежено, ей така, без повод, видяха се един друг по нов начин.

След като вдигна чашата към светлината, Стоунър каза:

— Дали на Дейв щеше да му хареса?

— На кой Дейв? — попита Финч.

— Дейв Мастърс. Помниш ли колко обичаше бира?

— Дейв Мастърс — повтори Финч. — Добрият стар Дейв. Колко жалко.

— Мастърс — каза и Едит. Усмихваше се неизвестно на какво. — Това онзи ваш приятел, когото са убили във войната, ли е?

— Да — потвърди Стоунър. — Същият.

Пак го обзе старата тъга, но той се усмихна на Едит.

— Добрият стар Дейв — каза още веднъж Финч. — Еди, ние с мъжа ти и с Дейв наистина се забавлявахме на воля… много преди той да се запознае с теб, разбира се. Добрият стар Дейв…

Усмихнаха се при спомена за Дейвид Мастърс.

— Добър приятел ли ви беше? — попита Едит.

Стоунър кимна.

— Добър.

— Шато Тиери. — Финч изпи до дъно чашата. — Войната е ад. — Той поклати глава. — Но старият Дейв. Сигурно сега ни се смее някъде отгоре. Едва ли се самосъжалява. Дали е успял да види нещичко от Франция?

— Не знам — отвърна Стоунър. — Убиха го почти веднага след като пристигна.

— Жалко, ако не е успял. Винаги съм мислел, че това е една от основните причини да се запише доброволец. За да види малко от Европа.

— Европа — натърти Едит.

— Да — каза Финч. — Старият Дейв не искаше много, но виж, наистина искаше да види Европа, преди да умре.

— Навремето и аз щях да ходя в Европа — рече Едит. Усмихваше се и очите й блестяха безпомощно. — Помниш ли, Уили? Канехме се да заминем с леля Ема точно преди да се оженим. Помниш ли?

— Помня — потвърди Стоунър.

Едит нададе неприятен смях и поклати недоумяващо глава.

— Изглежда отдавна, а не е. Преди колко време беше, Уили?

— Едит… — каза Стоунър.

— Чакай да видя, щяхме да заминем през април. И после една година. А сега сме май. Значи е било… — Най-неочаквано очите й се напълниха със сълзи, въпреки че тя още се усмихваше ведро, но и сковано. — Предполагам, сега вече няма да стигна никога дотам. Много скоро леля Ема ще умре и аз никога няма да имам възможност да…

После с усмивка, все така сковала устните й, и с очи, от които се лееха сълзи, Едит се разхлипа. Стоунър и Финч станаха от столовете.

— Едит — каза безпомощно Стоунър.

— О, оставете ме на мира! — Тя се изправи и застана със странно въртеливо движение пред тях — беше стиснала силно очи и държеше ръцете си, свити на юмруци, отстрани на хълбоците. — Всички! Просто ме оставете на мира!

Обърна се и залитайки, се прибра в спалнята, като затръшна след себе си вратата.

Известно време всички мълчаха — слушаха сподавеното хлипане на Едит. После Стоунър каза:

— Извинете я. Напоследък е уморена и не е много добре. Напрежението…