Джоан Харис - Шоколад

— Не се опитвай да ме сплашиш, Пол-Мари Муска — скастря го Арманд. — Помня те от времето, когато беше сополив хлапак, който се криеше в „Les Marauds“, за да избяга от пияния си баща. Не си се променил много от тогава, само дето си станал по-голям и по-грозен. А сега се дръпни назад!

Поглежда я като замаян и отстъпва. За момент ми се струва, че ще започне да ми се моли.

— Pere . Кажи й — все едно бе търкал очите си със сол. — Знаеш какво имам предвид, нали?

Правя се, че не съм чул. Нищо не ме свързва с този човек. Няма място за сравнение. Подушвам го от разстояние, усещам зловонието на непраната му риза, отвратителния му бирен дъх. Хваща ме за ръката.

— Ти разбираш, pere — повтаря отчаяно. — Аз ти помогнах с циганите. Нали ти помогнах.

Може да е полусляпа, ама вижда всичко, мътните я взели. Всичко. Очите й се впиват в лицето ми.

— О, значи така било? — изкикотва се вулгарно. — Май сте си лика-прилика, а, отче?

— Нямам представа за какво говориш, Муска — гласът ми е леден. — Пиян си като свиня.

— Но, pere — едва произнася думите, лицето му е разкривено, алено — нали сам каза…

— Нищо не съм казвал.

— Каменно.

Отваря отново уста като риба, излязла на брега на пресъхналата Тан през лятото.

— Нищо!

Арманд и Гийом отведоха Жозефин, една сбръчкана ръка обгърна раменете й. Жената ми хвърля странен сияещ поглед, който почти ме плаши. Лицето й е цялото омазано, ръцете й са окървавени, но в този момент е красива, възбуждаща. Поглежда ме така, сякаш в един миг е съумяла да проникне до дълбините на душата ми. Опитвам се да й кажа, че не бива да ме обвинява. Аз не съм като него; не съм мъж, а свещеник, друга порода… но мисълта е абсурдна, невероятна.

После Арманд я отвежда и оставам насаме с Муска, сълзите му парят във врата ми, горещите му ръце са се вкопчили в тялото ми. За момент се чувствам объркан, понасям се заедно с него в мътилката на спомените си. После се дръпвам, старая се да бъда учтив, но в крайна сметка започвам да блъскам с нарастваща жестокост провисналия му корем с длани, юмруци, лакти. И през цялото време крещя, за да заглуша отчаяните му молби, това не е моят глас, а някакво пронизително, вгорчено пищене.

— Махай се от мен, копеле, развали всичко, унищожи…

— Съжалявам, Франсис, не…

— Pere …

— Развали всичко. Всичко! Изчезвай от тук! — задъхан от усилието, най-накрая успявам да се изтръгна от мазната му, гореща хватка, освобождавам се с внезапна, отчаяна радост… Най-после съм свободен! После хуквам надолу по стълбите, подхлъзвам се върху лекия килим, сълзите му, глупавите му вопли ме следват като нежелано дете.

По-късно остана време да разменя няколко думи с Каро и Жорж. Няма да разговарям с Муска. Пък и плъзна слух, че е изчезнал, натоварил каквото могъл в таратайката си и отпрашил в неизвестна посока. Кафенето е затворено, само счупеното стъкло на вратата напомня за случилото се сутринта. Отидох там през нощта, дълго стоях пред прозореца. Небето над „Les Marauds“ бе кафеникавозелено, с една-единствена по-светла нишка далеч над хоризонта. Реката бе притихнала в мрака.

Казах на Каро, че църквата няма да прекъсне кампанията срещу Фестивала на шоколада. Аз няма да я прекъсна. Нима не вижда? След това, което стана, на Съвета не може да се има никакво доверие. Този път бе твърде явно, пред цялата общественост. Би трябвало да са видели лицето му такова, каквото го видях аз, пламтящо от омраза и лудост. Да знаеш, че един мъж бие жена си… само да го знаеш… е едно. Но да го видиш на практика в цялата уродливост на деянието… Не. Няма да му се размине. Каро вече разправя на всички, че го е предчувствала, че винаги е знаела. Разграничава се от случилото се, доколкото може: „Никоя жена не е била по-унизена!“ Аз се опитвам да правя същото. Бяхме твърде близки, казвам й. Използвахме го, когато се налагаше. Сега трябва да прикрием всички следи. Трябва да се отдръпнем — от съображения за собствената ни сигурност. Не й казвам за другото, за речните хора, макар да си го мисля. Арманд подозира. Злобата може да избухне в нея и да проговори. А го има и онова нещо, отдавна забравено от другите, но все още живо в нейната дърта глава. Не. Безпомощен съм. По-лошо, принуден съм да проявя снизхождение към този техен фестивал. Иначе ще тръгнат слухове и тогава кой може да предвиди докъде ще се стигне? В утрешната си проповед ще трябва да засегна темата за търпимостта, ще се наложи да обърна течението, което сам насочих в тази посока, да променя отношението им. Останалите листовки ще изгоря. Плакатите, които трябваше да бъдат разлепени от Ланскене до Монтобан, също ще унищожа. Сърцето ми се къса, pere , но какво друго ми остава? Един скандал ще ме убие.