Джоан Харис - Шоколад

Нямаше как да знам, че вътре спят хора, казвам си. Обвити тъй плътно в пиянския си мрак, че дори огънят да не може да ги събуди. По-късно ги сънувах, овъглени трупове, нахвърляни един върху друг, вкопчени един в друг като съвършените любовници. Месеци наред крещях насън, когато мамещите им пръсти се протягаха да ме докоснат, чувах гласовете им, сякаш политнала пепел, белите им като тебешир устни изричаха името ми.

Но ти ми даде опрощение, pere . Каза ми, че вътре имало само някакъв пияница и пачаврата му. Ненужен боклук, замърсяващ реката. Двайсет пъти „Отче наш“ и още толкова „Аве Мария“ — това бе цената, която заплатих за техния живот. Крадци, осквернили Божия дом и наскърбили нашия свещеник, не заслужават друго. Бях млад, светлото бъдеще бе пред мен, имах любящи родители, които щях да наскърбя и които щяха да са ужасно нещастни, ако разберат. Освен това се опита да ме убедиш, че вероятно е било нещастен случай. Че сигурно Бог е пожелал така.

Повярвах. Или се престорих, че вярвам. И все още съм благодарен.

Докосване по ръката. Подскачам ужасен. Взирайки се в дълбините на спомените си, съм замаян за момент. Арманд Воазен стои зад мен, умните й черни очи са вперени в мен. До нея е Дюплеси.

— Ще направиш ли нещо, Франсис, или ще оставиш оня бизон Муска да я пречука? — гласът й е трошлив като кристал. Едната й ръка стиска бастуна, другата отскача във вещерски жест към затворената врата.

— Не е… — от гърлото ми се изтръгва тъничък, детски гласец, няма нищо общо с моя. — Не е моя работа да се бър…

— Глупости! — перва ме през пръстите с бастуна си. — Ще сложа край на това, Франсис. Идваш ли с мен, или възнамеряваш цял ден да лапаш мухи?

Не дочаква отговора ми и заблъска яростно по вратата на кафенето.

— Заключено е — отронвам вяло.

Свива рамене. Внезапен удар с дръжката на бастуна й и единият стъклен панел на вратата е на парчета.

— Ключът е от вътрешната страна — подхвърля остро. — Би ли ми го подал, Гийом.

Чува се прещракване и вратата се отваря. Следвам я нагоре по стълбите. Оттук писъците и трясъкът на чупещи се стъкла са по-силни, събрани в кухия улей на стълбището. Муска стои пред прага на една стая на горния етаж, едрото му тяло препречва наполовина площадката и отрязва достъпа към помещението; през тесния процеп между отворената врата и рамката проблясва лъч светлина, който пада върху стълбището. Муска подновява атаката си срещу барикадирания вход. Под тежестта на тялото му нещо пада и се чупи, той изсумтява доволно и отново се втурва напред.

Женски писък. Опряла е гръб в отсрещната стена. На прага са натрупани почти всички мебели от стаята — тоалетка, скрин, столове. Муска най-сетне успява да ги избута навътре и си пробива път. Жозефин не е успяла да подмести тежкото легло с крака от ковано желязо, но е вдигнала дюшека и се прикрива под него, приклекнала е край стената, въоръжена с малък арсенал от подръчни вещи. Минала е през цялата къща, казвам си с известна почуда. Виждам следите от отчаяния й полет: счупена чаша на стълбите, следи от удар с лост по затворената врата на спалнята и по масичката за кафе, която Муска е използвал като стенобойна машина. Когато той обръща лице, виждам, че яростните й нокти са били и там, от слепоочието му се спуска струйка кръв, подут нос, разкъсана риза. По стъпалата има кръв — капка, мацване, вадичка. Върху вратата личат кървави отпечатъци от длани.

— Муска! — почти изпищявам, цял разтреперан. — Муска!

Поглежда ме с празен поглед. Очите му са като бодване на игла в брашно.

Арманд стои до мен, насочила бастуна си напред като меч. Прилича на най-стария авантюрист на света. Провиква се към Жозефин.

— Добре ли си, скъпа?

— Изведете го от тука! Кажете му да се маха!

Муска ми показва окървавените си ръце. Хем е разярен, хем някак объркан, изтощен, като малко дете, забъркано в бой между по-големи момчета.

— Видя ли какво имах предвид, pere ? — изскимтява той. — Какво ти казах? Разбра ли сега?

Арманд си проправя път покрай мен.

— Не можеш да спечелиш, Муска! — звучи по-млада и по-силна от мен и се налага да си припомня, че всъщност е стара и болна. — Няма как да върнеш нещата назад. Дръпни се и я пусни.

Муска я заплюва и поглежда изумено, когато Арманд му отвръща със същото, при това светкавично бързо и точно. Избърсва лицето си и избухва.

— Ах, ти, дърта…

Гийом пристъпва пред нея, абсурден жест на защита. Кучето му излайва пронизително, но Арманд продължава напред.