Джоан Харис - Шоколад

— Не губи надежда, Муска — потиснах отвращението си и се приближих до него. — Не това е начинът да си я върнеш. Не забравяй, че много семейства минават през периоди на съмнения, но…

Ухили се подигравателно.

— Съмнения, значи? Виж к’во ще ти кажа, pere , ти ми осигури само пет минути насаме с нея, и ти обещавам, че ще й реша тоя проблем веднъж завинаги. Ще си я върна, по дяволите, хич не се и съмнявай.

Държеше се злонамерено и глупаво, ухилената му в грозна гримаса уста едва успяваше да оформи някакви думи. Хванах го за раменете и изрекох бавно, с надеждата, че поне част от това, което му казвам, ще проникне до съзнанието му.

— Изобщо не си го помисляй — изсъсках в лицето му, без да обръщам внимание на зяпачите в бара. — Ще се държиш достойно, Муска, ако искаш да предприемеш нещо, ще го направиш както трябва. И ще стоиш настрана и от двете! Ясно ли е? — стиснах го болезнено за раменете. Той се опита да протестира, нададе някакви хленчещи звуци. — Предупреждавам те, Муска. Доста търпях, но такива… хулигански прояви… няма да допусна. Ясно ли е.

Той измърмори нещо, дали извинение или заплаха, не можах да разбера. Тогава ми се счу като Съжалявам, но като се връщам назад към случилото се след това, си давам сметка, че може да е било и ще съжаляваш, изречено със святкащи от злоба, скрити зад пиянските сълзи очи.

Съжаление. Но кой ще съжалява? И за какво?

Докато бързах надолу по хълма към „Les Marauds“, се питах дали не съм разчел погрешно знаците. Дали е способен на насилие срещу себе си? Или пък аз, в желанието си да предотвратя по-нататъшни безредици, не съм довидял истината, факта, че този човек стои на ръба на отчаянието.

Заварих „Cafe de la Republique“ затворено, но отпред имаше група хора, вниманието им бе приковано към един от прозорците на горния етаж. Сред насъбраните се разпознах Каролин Клермон и Жолин Дру. Дюплеси също бе там, изпъчил с достойнство дребната си фигура, с вечната филцова шапка и палето, топуркащо в краката му. Над общата глъчка като че ли долавях по-силни, по-пронизителни гласове, които ту се извисяваха до писък, ту затихваха, от време на време като че образуваха думи, фрази…

— Pere — Каролин бе останала без дъх, лицето й пламтеше. Приличаше на онези оцъклени и вечно задъхани красавици от кориците на лъскавите списания. При тази мисъл се изчервих.

— Какво има? — попитах със свито сърце. — Муска ли?

— Жозефин — възбудено отвърна Каролин. — Приклещил я е в една от стаите горе, pere , и тя пищи.

Прекъсна я нова експлозия от звуци, идващи откъм прозореца, смесица от писъци, обиди, извикани на висок глас и трясък на хвърлени със сила предмети, които се разпиляха по паважа. Извиси се женски глас, толкова силен, че можеше да счупи стъкло. Както ми се стори, пищеше от необуздана, дива ярост, а не от ужас. Почти веднага след това през прозореца изхвърча нов залп от вещи. Книги, черги, плочи, украшения за камина… неизменната артилерия на семейните скандали.

Провикнах се към прозореца.

— Муска? Чуваш ли ме?

Във въздуха прелетя празен птичи кафез.

— Муска!

Никакъв отговор. Двамата противници сякаш не бяха човешки същества, а трол и харпия. Изпитах неприятното усещане, че светът е направил поредната крачка напред към сенчестата страна, че сърпът на мрака, разделящ ни от светлината, е набъбнал. Каква ли гледка ще се разкрие пред очите ми, ако отворя вратата?

За една непоносима секунда в главата ми нахлува спомен и аз отново съм шестнайсетгодишен, влизам в старата църковна пристройка, която някои още продължават да наричат „канцеларията“, и потъвам от здрача на църквата в един още по-плътен мрак, стъпките ми са почти безшумни по излъскания паркет, в ушите ми пулсира странното туптене и сумтене на неизвестно за мен чудовище. Натискам дръжката на вратата, сърцето е заседнало в гърлото ми, юмруците ми са стиснати, очите разширени в очакване… На пода пред мен се извива гръбнакът на бледокож звяр със странно познати ми черти, които изведнъж се удвояват, пред погледа ми се надигат две вцепенени лица, в чийто израз се преплитат ярост, ужас и изненада.

Маман! _Pere !_

Знам, че е смешно. Не може да има връзка. И въпреки това, като погледна плувналата в пот и трепереща Каролин Клермон, се питам дали е възможно и тя да изпитва същото, еротичния гъдел на насилието, онзи момент на силата, когато клечката е драсната, ударът се стоварва, бензинът лумва…

Кръвта ми замръзна в жилите, и кожата ми се опъна върху слепоочията не само защото осъзнах, че си ме предал, pere . За мен грехът, по-точно греховете на плътта, бяха гнусно отклонение от пътя, един вид содомия. Възможността в този акт да се крие удоволствие не можех да приема. Въпреки това вие с майка… разгорещени, зачервени, отдадени на механичните ритмични движения, смазани един с друг и един в друг като бутала, не чисто голи, не, но още по-похотливи заради остатъците от дрехи — риза, намачкана пола, повдигнато расо… Не, не плътта бе тази, която така дълбоко ме отврати, понеже гледах на тази сцена с дистанцирано безразличие и погнуса. А чувството, че бях пожертвал себе си заради теб, pere , при това само две седмици по-рано бях ти предоставил душата си — бях стиснал бутилката с бензин. Докато излиташе във въздуха и се възпламеняваше, изпитах трепета на справедливия гняв, въздишката на раздялата. Течността плисна по палубата на жалкия кораб в яростна вълна от озверели съскащи пламъци, сподирили изсъхналия брезент, облизващи дъските с порочния си език. Заподозряха, че е умишлен палеж, pere , но кой би помислил, че в това може да има пръст доброто, кротко момче на Рейно; не, не и Франсис, който пее в църковния хор и слуша побледнял и хрисим твоите проповеди. Не и бледият младеж Франсис, който дори прозорец не е чупил през живота си. Виж, Муска, да. Старият Муска и онзи непрокопсаник синът му, сигурно е тяхна работа. За известно време хората се държаха хладно с тях, стояха надалеч. Този път бяха прекалили. Двамата отричаха упорито и в крайна сметка нищо не бе доказано. Жертвите не бяха от местните. Никой не направи връзка между пожара и последвалите промени в живота на семейство Рейно, раздялата на родителите, заминаването на сина в специално училище на север… За теб го направих, pere . От любов към теб. Горящата лодка край сухия пристан озарява кафявата нощ, хората хукват, крещят, раздират с нокти спечената плът на пресъхналата Тан, някои отчаяно се опитват да изринат последните останали кофи мокра кал от коритото на реката, да залеят горящата лодка, аз чакам притаен в храстите, с пресъхнала уста и трептящо от радост сърце.