Джоан Харис - Шоколад

Мълчание. Лицето й бе пребледняло и безизразно. Ръцете й трепереха покрай тялото. Взех една roche noir 80 80 Скаличка (фр.) — Б.пр. от купчината край себе си и я пуснах в полуотворената й уста, преди да е успяла да каже нещо.

— За сила — подметнах и се обърнах да сипя шоколад в голяма чаша. — Хайде, дъвчи — от устата й излезе слаб звук, наподобяващ смях. Подадох й чашата. — Готова ли си?

— Предполагам — каза с пълна уста. — Ще опитам.

Оставих ги сами. Препрочетох листовката, която Жозефин намери на улицата. Църква, не шоколад. Голям майтап. Най-сетне Черния призрак проявява известно чувство за хумор.

Въпреки вятъра навън беше топло. Поех бавно към реката, отдадена на насладата от приличащото в гърба ми слънце. Пролетта дойде изненадващо, като широка гледка, отворила се внезапно зад рязък завой в планината. Градините разцъфтяха изведнъж, грейнаха в нарциси, перуники, лалета. Дори изоставените къщи в „Les Marauds“ станаха по-цветни, макар че растителността тук се ръководеше от някакви свои ексцентрични закони: на балкона на крайбрежна къща е цъфнал бъз; съседният покрив се е превърнал в поляна от нарциси; от олющената, напукана фасада отсреща надзъртат теменужки. Цветя, които някога са били градински, са се върнали обратно към дивата си природа; дългокрак здравец се е настанил сред гъст бучиниш; самопосял се мак вилнее на воля, първоначалният му червен цвят е мутирал в оранжев и бледоморав. Няколко дни светлина е достатъчна, за да ги разбуди; след дъжда всички се протягат и надигат главици към слънцето. Откъснеш ли китка от тези уж бурени, установяваш, че всъщност си попаднал на ароматен градински чай и красиви перуники, карамфили и лавандула. Разхождах се край реката достатъчно дълго, за да могат Жозефин и Рижия да изгладят различията помежду си. После се отправих с бавна крачка към дома, като избирах странични улички, минах по „Ruelle des Freres de la Revolution“ и „Rue des Poetes“ с високите им, сумрачни, ослепели без прозорци стени, разведрявани само от небрежно политналото от балкон до балкон пране или от някой и друг самотен перваз, украсен със зелени гирлянди от грамофончета.

Заварих ги в магазина, между тях на бара стоеше едва докоснатата чаша шоколад. Очите на Жозефин бяха зачервени, но изглеждаше облекчена, почти щастлива. Рижия тъкмо се смееше на някакъв неин коментар — странен, необичаен за ушите ми звук, екзотичен поради изключителната си рядкост. За секунда ме обзе нещо близко до завист. През главата ми прелетя мисъл: Създадени са един за друг.

По-късно, докато Жозефин бе излязла да купи нещо, подпитах Рижия за разговора им. Внимателно си подбира думите за нея, в очите му играе весело пламъче, сякаш всеки момент ще избухне в смях. Както изглежда, и бездруго е подозирал Муска.

— Добре е направила, че е зарязала онова копеле — изпуска се. — Това, което й е сторил… — за миг е като попарен, извръща глава, приплъзва безпричинно чашата по плота, връща я на мястото й. — Човек като него не заслужава да има жена — избоботва.

— Какво ще правиш?

Свива рамене.

— Нищо — отвръща простичко. — Той ще отрича. В полицията няма да ми обърнат внимание. Пък и съм сигурен, че ще предпочетат да стоят настрана — не влиза в подробности. Приемам, че в миналото му има неща, в които е по-добре да не се рови.

След този случай двамата с Жозефин често разговарят. Тя му носи шоколад и бисквити в почивките, често ги чувам да се смеят. Вече не го гледа с оня стреснат, замаян поглед. Забелязвам, че е започнала да обръща повече внимание на дрехите си. Тази сутрин дори обяви, че иска да отиде до кафенето и да си вземе някои неща.

— Ще дойда с теб — предложих й.

Тя поклати глава.

— Ще се справя сама — изглежда някак щастлива, почти опиянена от взетото решение. — Пък и ако не застана лице в лице с Пол… — млъква, явно смутена. — Просто реших, че е време да го направя, това е — цялата е пламнала, излъчва упоритост. — Имам книги, дрехи… Искам да си ги взема, преди Пол да ги е изхвърлил.

Кимнах.

— Кога ще отидеш?

— В неделя — отвърна тя без колебание. — Тогава той ходи на църква. С малко късмет ще успея да отида и да се върна, без изобщо да го засека. Няма да се бавя.

Погледнах я.

— Сигурна ли си, че не желаеш някой да те придружи?

Пак поклати глава.

— Нещо ми подсказва, че няма да е правилно.

При цялата сериозност, с която изрече тези думи, ме напуши смях, но я разбрах. Това е негова територия. Тяхна територия. Неизлечимо белязана от следите на съвместния им живот. Аз нямам място там.