Джоан Харис - Праскови за кюрето

Пол-Мари се провикна:

– Речните плъхове! Как ще пропуснат!

Думите му предизвикаха леко раздвижване сред тълпа та и неколцина се обърнаха да погледнат, но се натъкнаха на задните, които се мъчеха да се промушат по-напред. До мен Захра протестира, когато някой дръпна хиджаба ѝ. Откъм пресечката се разнесе грохот – кофите най-сетне се бяха предали.

Изгледах мъжа, който ми препречваше пътя.

– Пуснете ме, моля ви.

Той поклати глава.

– Това е частна собственост.

– Карим Бенчарки вътре ли е?

Мъжът отново поклати глава.

– Знаете ли къде е?

Онзи сви рамене.

– Може да е в джамията. Кой знае? Сега се махайте, преди да съм извикал полицията.

В това време Пол-Мари здравата се забавляваше. Крясъците му се извисяваха над тълпата.

– Нали ви казах? Нали ви казах, че някой ден ще се случи? Пуснете ли ги вътре, скоро настава анархия! Да живее Франция!

Разнесе се хор от гласове. От отсрещния ъгъл се чу друг хор, на арабски. Някой хвърли камък.

– Да живее Франция!

– Аллаху Акбар!

Може би най-страховита от всичко е бързината, с която се развиват тези неща, мистичният резонанс на ненавист а, която ни завлича в своя водовъртеж. По-късно слушах разказите, недоумяващите и леко засрамени разкази за разменените удари и подхвърлените обиди, за счупените прозорци, преобърнатите кофи за смет, кражбите и щетите. Като гларуси, скупчени над скелет, клюкарите кълвяха частички истина и си вършеха своето: Рейно бил убит от магриби . Рейно откачил и убил някого. Рейно убил един магриби, но при самозащита. Магриби отвлекли френско момиче и го държали в спортната зала. Речните хора се били съюзили с трафикантите на хора сред магрибите. Рейно опитал да взриви джамията, затова го държали затворен до пристигането па полицията. Слуховете и от двете страни ставаха все по-невероятни. Лозунгите се размахваха като знамена.

– Аллаху Акбар!

– Да живее Франция.

В Ланскене нямаше полиция, никога не ни е трябвала. Рядко има неприятности, а когато това стане, обикновено селският свещеник разрешава конфликта. Само че дори да беше тук, отец Анри не би се намесил. Франсис Рейно може би щеше да знае как да постъпи. Рейно, който противно на правилото за политическата коректност почуква по хорските глави, стиска яки и раздава обиди, както възлага и рецитирането на молитви за изкупление. Ала Рейно го нямаше, а отец Анри беше на литургия в Пон ле Саол.

Полетя поредният камък, този път улучи един от мъжете пред мен. Той се олюля назад и вдигна ръка към главата си. Между пръстите му рукна кръв.

– Проклети магриби! Вървете си у дома!

–Френски свине! Курвенски синове!

Опитах да се вмъкна в спортната зала, но твърде много хора ми препречваха пътя. Улученият от камъка мъж изглеждаше зле, от раната му отстрани по лицето течеше кръв, но към него се бяха присъединили още негови приятели. Полетя още един камък, който счупи прозорец високо на стената на спортната зала.

Някой си пробиваше път през тълпата. Чух гласа на Рижия до себе си.

– Какво става?

– Къде са децата? – попитах.

– Оставих ги на лодката. Добре са. Каква е тази работа за Рейно?

Зад нас на булеварда над засилващата се какофония беше започнал да се откроява един звук. Висок, тънък вой, зловещ и пронизителен. И преди го бях чувала в Танжер по време на погребения и демонстрации. Но тук, в Ланскене...

– Той е под спортната зала – казах. – Трябва да го измъкнем оттам.

– Трябва ли? – попита Рижия. – Откога отговаряш за него?

– Моля те – повиших глас, за да надвикам тълпата. – Помогни ми, не мога да се справя сама. Ще ти разкажа всичко после...

В този момент отвътре се показа една фигура. С брада, облечена в бяло, мрачна. Саид Махджуби застана пред нас с ледено презрение.

– Това е безобразие. Какво искате?

Застанала до мен, Инес се опита да му обясни на арабски. Долових името на Карим, но нищо повече. Тя направи още крачка напред, той я избута назад.

– Махай се оттук, уличнице.

Инес му завъртя звучна плесница.

До мен Рижия понечи да реагира, но стиснах ръката му.

Саид впери немигащ поглед в Инес и изненадата му се превърна в ярост. На бузата му ясно се открои следата от три пръста. Той пристъпи заплашително напред. Рижия също пристъпи напред да го спре. За миг очите им се срещнаха. После Саид сведе поглед.

– Тази жена е отрова – каза той на Рижия. – Вие не знаете нищо за нея. Аз обаче знам каква е. Знам защо крие лицето си. Не е от благочестие, а от срам...