Джоан Харис - Праскови за кюрето

– Какво става, по дяволите?

– Мисля, че е бунт. Страхотно е.

Страхотно. Ама че дума. Сега остава да цъфне и проклетото куче.

– Дойдохме тук, за да измъкнем Влад. Не обича тълпите.

– Желанието ми се сбъдваше. На решетката се показа една душеща муцуна, увенчана с черно влажно носле. Влад излая.

– Всичко е наред – успокои ме Пилу. – Дойдоха, за да ви измъкнат оттук.

– Какво? Всички ли?

– Нещо такова. Мисля, че някои хора дойдоха само заради зрелището.

Още по-добре. Свидетели. Когато изляза оттук мокър до кости, с тридневна брада и лице като на смъртник, естествено, че първото нещо, което ще искам да видя, е половината Ланскене да ме зяпа. Да не говорим за полицията, пожарната или който там е решил да се включи в цирка. Ами отец Анри, дали и той ще е тук? О, боже! Прибери ме още сега!

– Добре ли сте?

– Страхотно съм.

– Дръжте се. Още малко.

Изведнъж наблизо се разнесе мъжки глас, извиси се над рева на тълпата. Говореше на арабски, но веднага познах гласа на Карим Бенчарки. После се чу неистово боричкане, кучето излая, лицето на момчето се отдръпна, дългата черна дреха се скри зад надигналия се прах. Светлосините маратонки се плъзнаха назад в рязка дъга и изчезнаха от поглед.

– Ей? – обади се гласът на момчето. – Какво правите? Ей!

Сетне момичето се разпищя. Кучето продължаваше да лае като бясно и краткото тътрене на маратонките издаваше, че се води схватка. После нещо силно тупна – момчето се блъсна в стената. Главата му се удари в земята на сантиметри от решетката, видях русата коса, извивката на бузата му, една-едничка лъкатушна струйка кръв.

Сетне настана тишина, оглушителна въпреки рева на тълпата. Вратата на мазето рязко се отвори.

Мирисът на хлор е като плесница след прашната топлина навън, а светлината е толкова слаба, че ми трябваха няколко секунди да привикна, преди отново да виждам ясно. Голяма гола стая, някога боядисана в бяло, но сега предимно сива и изпъстрена с влажни петна, в единия край на която са подредени уреди – крос тренажори и бягащи пътечки, – а от другата страна има щанги за вдигане на тежести. В дъното на помещението има две врати, едната към съблекалните, душовете и складовете, а другата – към пешеходната алея, която свързва всички къщи край реката.

Най-отпред беше Рижия. Инес ни следваше. Жозефин вървеше зад мен, а Захра се мъчеше да не позволи тълпата да нахлуе в спортната зала. Навън чувам Оми да протестира:

– Ей, някой няма ли да ме пусне? Това е по-хубаво от Боливуд!

– Къде е Карим? – обърнах се към Саид.

– Измъкна се от задния вход. Свещеникът е в мазето.

Погледнах Рижия.

– Изведи Рейно – каза ми той. – Аз ще отида да намеря Карим.

Мазето беше наводнено и миришеше на гнило, на мокра мазилка и на реката. Нямаше почти никаква светлина. Стъпил върху купчина щайги в далечния край на помещението, Рейно приличаше на корабокрушенец на миниатюрен остров, лицето му беше размазано смаяно петно, ръцете му бяха умолително протегнати.

Когато разбра кои сме, той скочи във водата – вече над кръста му – и тръгна към нас. Движеше се изтощено, заслонил очи с едната си ръка. Изглеждаше като човек, измъчван от толкова силен кошмар, че вече не смееше да повярва, че ще се събуди.

– Бързо – дрезгаво рече той, веднага щом стигна до стълбите на мазето. Над водата бяха останали само последните две. Той успя да се изкачи до средата, после се спъна и падна във водата. Жозефин хвана едната му ръка. Аз стиснах другата и двете заедно успяхме да го издърпаме да се изправи и да се качи по стълбите. – Бързо – повтори той.

– Всичко е наред – успокоих го. – Ще се оправите.

Всъщност той изобщо не изглеждаше добре. Лицето му

беше смъртнобледо под тридневната брада. Примижаваше срещу силната светлина, а дишането му беше мъчително и хрипливо. Закашля се и известно време просто остана приведен, мъчейки се да си поеме въздух.

– Не разбирате – каза ми. – Синът на Жозефин. Момичето на Бенчарки... – Кашлицата отново го връхлетя и той неистово размаха ръце.

– Какво? Какво има?

Пак се помъчи да обясни, този път гласът му беше по–силен.

– Карим отвлече момичето. В прохода. Пилу се опита да го спре. Мисля, че е ранен. – Той махна с ръка към далечната стена и аз разбрах накъде сочи – към тесния проход, който свързваше булеварда с крайбрежната пътека. Прекрасно го знаех, Мая твърдеше, че нейният джин живее там...