Джоан Харис - Праскови за кюрето

Явно съм добила учудено изражение, защото той отново се засмя.

– Не си ли чула? Тя ме напуска. Този път завинаги. Ще избяга с речните плъхове. Като след свирача от Хамелин. – Оригна се той, явно много пиян. – Я ми кажи, плащат ли ти, Виан? Парите добри ли са? Или просто обичаш да го правиш?

– Нямам представа за какво говориш – отговорих. – Но дай ми половин час, ще се върна и всичко ще ми обясниш. Пийни малко кафе. И ме почакай.

Отново същият смях като от счупена водосточна тръба.

– Ти ме убиваш, Виан. Ама наистина. Нали ти си ѝ казала, че трябва да признае истината? Да ми каже, че това нейно хлапе не е на проклетия червенокоско, а мое? А сега, след като ми призна всичко, след като ме е лишила от цели осем години, кучката ми съобщава, че ще ме напусне, като че ли признанието ѝ дава някакво позволение...

– Казала ти е? – погледнах го.

– О, каза ми и още как! Като че ли така всичко ще се оправи. На теб трябва да благодаря, Виан. Какво следва, а? Какво толкова спешно има в Ле Маро? Някой бие жена си ли?

Повикайте Виан! Котка се е покатерила високо на дървото? Повикайте Виан.

Инес, Дуа и другите вече се бяха запътили към моста.

– Съжалявам, но трябва да вървя – рекох му.

– Аз да стоя тук и да пропусна веселбата? – Пол-Мари бясно забута стола си през площада. Теренът беше труден, но не невъзможен, а големите му ръце се движеха като мощни бутала. – А, не, и аз идвам. Искам да видя какво става. – Той тръгна подире ми по улицата, крещейки с пълно гърло:

– Елате всички, елате да видите как Виан ходи по водата!

Движеше се удивително бързо, като се клатушкаше по облите камъни. Зад него се отваряха врати, бутаха се капаци. Малката ни група – достатъчно необичайна, за да привлече вниманието дори при нормални обстоятелства – скоро привлече последователи. Поату излезе от пекарната, Шарл Леви престана да плеви градината си, клиентите на терасата на "Кафе де Маро" проточиха шия, за да видят какво се случва, зарязаха питиетата си и дотърчаха.

Видях Гийом, понесъл Пач, Жозефин с притеснено изражение, Каро Клермон, още с готварска ръкавица на едната ръка. Когато стигнахме на булеварда, след нас се бяха събрали още дванайсетина човека, а откъм Ле Маро се стичаха още: Фатима ал-Джерба и съпругът ѝ Мехди, дъщеря ѝ Ясмина, зет ѝ Исмаил. Имаше и не толкова приятелски лица: синовете на Ашрон и тяхната клика, Жан Люка и Мари-Анж, неколцина мъже от джамията с напрегнати и подозрителни лица. Луи Ашрон буташе инвалидната количка на Пол-Мари, който крещеше пиянски:

– Точно като свирача от Хамелин!

Жозефин се приближи до мен.

– Какво става?

Разказах ѝ, но хората, които се събираха пред спортната зала, вдигаха такъв шум, че не бях сигурна дали е разбрала.

– Значи Рейно е вътре?

Кимнах.

– Трябва да говорим със Саид. Трябва да му обясним какво става, преди да избухне бунт...

В началото на пресечката се стичаха все повече хора. Спортната зала беше отворена, а посетителите – все млади мъже по шорти и фланелки – бяха застанали на входа. Карим не беше сред тях. Беше почти непоносимо горещо, обедното слънце сякаш пробиваше темето ми с шип. Тълпата също беше доста разпалена – миришеше на метал и на хвойна. Под навеса на спортната зала сянката беше толкова тъмна, че почти не различавах лицата на младите мъже. Те бяха в тъмното, аз – на слънцето, стояхме едни срещу други през уличката като стрелци.

Запътих се към групата. Жозефин ме следваше. Но Захра и останалите не се доближиха. Дори сега бе почти немислимо жена да влезе в спортната зала. И Инес се поколеба, когато аз се запътих към входа.

Един от постоянните посетители ми препречи пътя. Не знаех как се казва, но го познах – един от мъжете, които бяха с Карим, когато го видях за пръв път.

– Трябва да говоря със Саид – казах.

Мъжът поклати глава.

– Саид не е тук.

Зад мен нежеланата ми свита беше станала адски шумна. Към загрижени жители на селото като Нарсис и Гийом се беше присъединила по-голяма група хора, които откровено си търсеха белята. Видях трима от синовете на Ашрон – единият беше съборил няколко саксии от съседния прозорец. Другият се опитваше да катурне голямата кофа за смет в уличката зад кафенето. Каро Клермон призоваваше за ред, но така само засилваше врявата. Мари-Анж Люка снимаше всичко с мобилния си телефон.

Имаше и неколцина от речните хора. Познах ги по дрехите, по косите, по това, че гледаха да стоят най-отзад. Рижия също беше тук, нямаше как да сбъркам косата му, огряна от слънцето. Нямаше и следа от Анук и Розет. Дуа също беше изчезнала. Надявах се Оми и Фатима да са я завели на сигурно място.