Джоан Харис - Праскови за кюрето

Инес вече беше на вратата, която водеше към прохода. Жозефин пусна ръката на Рейно, но спря, когато коленете му отново се подкосиха.

– Франсис...

Той махна нетърпеливо с ръка.

– Не губете време. Вървете при момчето!

После и двете чухме писъка.

Очите ми не са привикнали с ослепителната светлина. Единствената крушка в коридора се е превърнала в пладнешко слънце. Заслоних очи срещу него, но въпреки това все едно гледам в очите на Бог. А насред цялото сияние има три фигури под тройна корона от светлина...

Разпознавам Виан и Жозефин. Но коя е третата? Възможно ли е да е Инес? Трудно ми е да я позная заради ореола, а дългата ѝ дреха прилича на прибрани криле. Дали пред мен не е един ангел? Колкото и да ми се иска да повярвам в божествената намеса, в момента няма време. Успявам да им кажа какво се е случило – поне достатъчно, за да ги подготвя за опасността, която представлява Карим. Трите хукват да се намесят – дано да стигнат навреме, отче, – а мен оставят горе на стълбите, наполовина във водата.

Не ми е останала и капчица сила, отче. Част от мен иска да умре. Но това е Ланскене – и то като Господ няма да ме пусне скоро.

Навън чувам викове и крясъци откъм реката. Какво става там? Опитвам да се изправя, облягайки се отстрани на вратата, но краката не ме държат, главата ми се върти, очите ме болят. В този момент чувам стъпки по коридора, възбудени арабски гласове: китът излиза на повърхността...

Светлината все още е твърде силна за очите ми. Виждам само дълги черни дрехи и стъпала, сандали, чехли и мокасини. Това са нозете на враговете ми. Те ще ме стъпчат в праха.

Нечия ръка стиска моята протегната дясна.

– Алхамдуллила – чувам.

– Благодаря, ще се справя – отговарям. И угасвам като свещ.

Излязохме на пешеходната пътека в далечния край на прохода, който свързва реката с булеварда. Това е най-обикновена пътека, на места е само метър широка, но се разширява, когато стига до спортната зала, и става нещо като тераса. Тези тераси са особеност на изоставените работилници за щавене на кожа – надвиснали над реката като акробати на дървени кокили. Днес малцина ги използват и всички тераси са прокълнати.

Рижия беше застанал до перилата. Карим беше на няма и три метра от него. С една ръка държеше Дуа, с другата – туба с бензин. И двамата бяха полети с течността. Кърпата на Дуа беше паднала, косата и лицето ѝ бяха мокри. Навсякъде миришеше на бензин, въздухът беше наситен с изпарения.

Рижия ме изгледа предупредително.

– Не мърдай. Той има запалка.

Беше "Бик", евтина пластмасова запалка, каквато можеш да купиш от всяка будка за вестници във Франция. Пали лесно и сигурно и е за еднократна употреба като човешкия живот. Карим пусна тубата и поднесе запалката към лицето на Дуа.

– Не се приближавайте – предупреди той. – Не се страхувам да умра.

Инес му заговори напрегнато и бързо на арабски.

Карим само се усмихна и поклати глава. Дори сега цветовете му блестяха без следа от страх. Обърна се към нас, които го наблюдавахме от пристана и от пътеката, и аз отново усетих силата на обаянието му, мощната му красота. Дори сега очаква да спечели. В сражението на силата на волята между него и Инес той не вярва, че е възможно да изгуби...

Все още стиснал ръката на Дуа, той повика Инес с другата. Слънцето осветяваше лицето ѝ – бледо, скрито зад никаба цели трийсет години, и зелените ѝ очи с пощурели отражения в тях.

Сега, докато ги гледах един до друг, забелязах приликата – като нещо, което си мярнал под вода, обърнато и накъсано от светлината. Той има нежната извивка на нейната уста, нейните арогантни скули, нейната поза. Обаче у Карим долавям някаква слабост, която отсъства у майка му, нещо меко като в загнил плод. Има го в цветовете му, под кожата – едва доловима мекота.

– Видяхте ли каква е? Лъжливата кучка – обърна се той към тълпата. – Тя е виновна – само ѝ вижте лицето. Вижте какво ми е причинила.

– Пусни Дуа – нареди му Инес на френски.

Той се засмя остро.

– Всички са се обединили – каза той. – Всичките уличници. Разправят едни и същи лъжи. – Карим дръпна силно косата на Дуа и болезнено изви главата ѝ назад. – Погледнете я! Погледнете очите ѝ и ми кажете, че не знае какво прави!