Джоан Харис - Праскови за кюрето

– Как сте, мосю кюре?

Усмихнах ѝ се (вече го правя по-добре).

– Ще се оправя. Но ще ми трябва шоколад.

Тя ме изгледа одобрително.

– Ще се постарая.

– Как е Дуа?

– Ще отнеме известно време – сви рамене Виан. – Цялото семейство Ал-Джерба се грижат за нея.

– Добре, те са свестни хора. Ами вие?

– Мисля да поостана още една седмица. Поне докато си стъпите на краката.

Това ме изненада.

– Защо?

Пак онази усмивка.

– О, ами не знам. Може би свиквам с вас. – Тя бръкна в джоба си и извади нещо. Очаквах да е шоколад, но вместо това върху дланта ѝ видях една изсъхнала костилка от праскова.

– Последната реколта на Арманд. Канех се да я засадя на гроба ѝ. Но после се сетих за вашата градина. Нали нямате праскова?

– Не.

– Ами засадете я тогава. До стената, където е слънчево. Ще минат няколко години, преди да даде плод, но с време и търпение... В Китай прасковата е символ на вечния живот, знаехте ли го?

Поклатих глава.

Взех костилката от праскова, понеже не исках да ѝ обяснявам, че може и да не съм тук да гледам как расте дръвчето. Къщата ми е собственост на църквата и положението ми е разклатено. Днес ми се обади епископът. Жозефин вдигна. Той иска утре да ме посети, имало да обсъждаме разни неща. Допускам, че отец Анри вече е разказал своята версия на историята. Не очаквам одобрение. Макар че името ми е реабилитирано, това надали ще промени нещо. Злепоставих църквата, наруших заповедите на епископа, предизвиках търкания с Ле Маро. Не мога да се защитя, виновен съм. Но все пак...

Докато бях в корема на кита, имах предостатъчно време да размишлявам. Да си припомня важните неща. Да разбера къде искам да бъда. И осъзнах, че Ланскене за мен е нещо повече от енория. Не мога да си тръгна, дори и епископът най-вероятно да ме помоли. Ако това означава да се откажа от църквата, така да бъде, отче. Ще започна отначало. Може да си опитам късмета като дърводелец, градинар или учител. Трудно ми е да си го представя, но пък, отче, аз и никога не съм имал богато въображение. И все пак ми е по–лесно да си представя това, отколкото как приемам друга енория.

Жозефин ми казва, че в "Сен Жером" болезнено усещали отсъствието ми. След инцидента с Влад отец Анри не се върнал. Камбаните мълчат от предната неделя и оттогава никой не е ходил на литургия. Сигурно той ме чака да замина. Или пък епископът му е казал да не идва, докато още съм тук.

Стъмва се и луната изгрява. Виждам го от леглото си. Спя на отворени капаци на прозорците, никога не съм обичал тъмното. Откакто бях в корема на кита, още по-малко ми харесва. Когато се събудя от неприятен сън, искам да виждам звездите.

Чувам Жозефин да се движи в съседната стая. Каквото и да говоря, не мога да я убедя да си отиде у дома за по-дълго.

Отскача за по един час да нагледа Пилу и кафенето, но Пол се грижи за заведението и този път се справя добре. Може би това трябва да ме изненадва, но след случилото се в Ле Маро малко неща ме учудват. Хората невинаги са такива, каквито изглеждат, и дори клетник като Пол-Мари може да ни изненада някой ден.

Виждам прасковената костилка на Виан на нощното си шкафче. Съвсем в неин стил е да ми я даде. Виан, която никога не се задържа на едно място достатъчно дълго, за да види как семето покълва и расте. Вечният живот. Ама че работа! Луната е в последната си четвърт и над Тан чувам единствено призива за вечерната молитва. Тук, в реалния свят, този звук вече не е заплашителен. Оставих тези свои страхове в корема на кита заедно с други работи. Това надали ме прави по-добър човек. Но нещо вътре в мен наистина се е променило, нещо, което тъкмо започвам да проучвам, както човек опипва с връхчето на езика си онова нежно местенце в устата си, след като са му извадили болен зъб.

Не съм сигурен какво се случи. Всичко започна с Виан Роше и свърши с Инес Бенчарки. А сега, за пръв път от седем дни, знам, че довечера ще спя и когато се събудя, ще има звезди.

Четвъртък, 2 септември

Тази сутрин станах от леглото въпреки нарежданията на Кюсоне и неодобрението на Жозефин. Шокирах се, когато установих колко съм слаб и колко дълго време ми трябва да се приготвя. Обаче посещенията от епископа са рядкост и аз нямах намерение да го посрещам в хоризонтално положение.

Взех си душ и се облякох старателно – след известно колебание реших да си сложа старото расо, което не съм носил от години. Може да се окаже последният ми шанс да го направя, казах си, и малко се учудих на болката, която изпитах. Жозефин се беше прибрала да провери какво прави Пилу, затова отидох в кухнята да си приготвя закуска.