Джоан Харис - Праскови за кюрето

Жозефин ми каза, че много хора донесли храна като подарък. И не преувеличаваше – всъщност навсякъде беше пълно със съдове, кутии и консерви. Имаше яхнии, кишове, тартове, бисквити, плодове и сладкиши, бутилки вино, бурканчета със сладко, печено и тажини, кърита и супи и огромна купчина марокански палачинки. Като отворих хладилника, вътре намерих сирена, шунка, студени мезета, пастети...

Смаян от количеството и разнообразието, си направих кафе, препекох си филийка и за пръв път от седмица излязох в градината. Някой беше оплевил цветните ми лехи. Който и да го беше сторил, беше подкастрил една непокорна пълзяща роза, беше засадил десетина саксии с червено мушкато и беше привързал няколко ружи, които щяха да се прекършат.

Седнах на пейката да погледам улицата. Беше рано, тъкмо минаваше осем, и сутрешното слънце още не приличаше силно. Пееха птички, небето беше ясно, но въпреки това се страхувах. Откакто бях в Ланскене, епископът беше идвал само четири пъти, и то все по работа. Досещах се, че след като отец Анри не е успял да ми предаде посланието, епископът идва да го стори лично.

Знам, знам, нелепо е. Но аз съм свещеник, отче, нещо повече, аз съм свещеникът на Ланскене. Немислимо е ди напусна селото, както и да престана да бъда свещеник. Пи двата случая все едно да се откажа от половината си сърце. Невъзможно е.

Чух как часовникът удари без петнайсет. Епископът трябваше да дойде в девет часа. Присъдата му е неизбежна, моето решение също. Искаше ми се да походя, но болестта ме беше оставила без сили. Затова седях и все по-нещастно се ослушвах за кола по булеварда...

Вместо това видях Оми ал-Джерба да върви бавно по улицата. С нея беше Мая, която припкаше напред с онази интересна клатушкаща се походка на малките деца. Не е обичайно да срещнеш хора от Ле Маро от тази страна на моста, но научих, че след събитията от миналата седмица започнало да се случва по-често.

Мая пристигна първа и ме изгледа строго над стената.

– Значи най-сетне станахте – отбеляза. Колко обвинително прозвучаха тези три думи!

– Ами бях доста болен – отговорих.

– Джиновете не боледуват – скастри ме тя.

Явно освобождаването ми от мазето ни на йота не беше разклатило вярата на Мая в моите свръхестествени способности. Дори откритието, че съм свещеник, не я смути ни най-малко. Забоде сериозния си поглед в мен.

– Майката на Дуа умря.

– Да, Мая, съжалявам.

– Ти не си виновен – сви рамене тя. – Не можеш да оправиш всичко едновременно.

Засмях се с глас на директния отговор.

Беше странен и нещастен звук, но все пак си беше смях. Със сигурност изненада Оми ал-Джерба, която ме изгледа над зида с неохотно одобрение.

– Е, изглеждате ужасно – установи тя.

– Радвам се да ви услужа – оставих аз чашата с кафето си.

Тя направи физиономия, която взех за усмивка. Толкова е стара, че бръчките ѝ са развили собствена топография, всяка със свой собствен набор от изражения. Очите ѝ обаче, станали бебешкосини с възрастта, все още са съхранили удивителния си младежки блясък. Виан твърди, че тя ѝ напомня за Арманд и сега за пръв път разбирам защо. Оми излъчва някаква непочтителност, каквато могат да постигнат само много младите и много старите.

– Чух, че си заминаваш – каза тя.

– Не е вярно.

Каро Клермон, допускам. Обикновено следите на клюките водят до нейната врата, особено ако новините са лоши. Инстинктивният ми отговор малко ме изненада, но Оми кимна одобрително.

– Добре – рече. – Тук имат нужда от теб.

– Друго чувам.

Оми изсумтя насмешливо.

– Някои хора не знаят от какво се нуждаят, докато не го изгубят. Така да знаете, мосю кюре. Ама и вие, мъжете, се мислите за много умни, но ви трябва жена, за да ви покаже онуй, дето ви е точно под носа. – Тя се засмя и се показаха венците ѝ, розови като гумените ботушки на Мая. – Вземете си сладка – извади тя една от джоба си. – Ще се почувствате по-добре.

– Благодаря, не съм дете – отговорих.

Тя отново издаде онзи звук.

– Хм, толкова сте млад, че можете да сте ми внук – сви рамене тя и си изяде сладката сама.

– Не е ли още Рамазан? – попитах.

– Много съм стара за Рамазан, а Мая е много малка. –Намигна на Мая и ѝ подаде сладка. – Вие, свещениците, сте еднакви. Въобразявате си, че постите ви помагат да мислите за Бог, а всеки, който готви, ще ви каже, че постът те кара да мислиш единствено за храна – ухили ми се тя широко. Всичките ѝ бръчки също се усмихнаха. – Да не мислите, че Бог се интересува какво слагате в устата си? – Лапна още една сладка. – А, това сигурно е епископът ви.