Джоан Харис - Праскови за кюрето

Наистина се чу шум от автомобил, двойния спящ полицай на моста, боботещия двигател, докато колата шумно се придвижваше по застланите с обли камъни улици. Повечето улици на Ланскене не са правени за автомобили. Повечето местни жители са шофьори (аз самият не съм), но знаят как да управляват колите си, нежно ги прекарват по неравностите на пътя, забавят пред стария мост, забързват в далечния край на булеварда. Епископът не е запознат с особеностите на нашите улици и ауспухът на сребристото му ауди се задъхваше тревожно, когато колата спря пред къщата ми.

Епископът е на петдесет и няколко, с ъгловати рамене и челюсти, прилича повече на бивш играч на ръгби, отколкото на свещеник. Явно ходи при същия зъболекар като отец Анри, защото има почти същите зъби. Днес сутринта те са неистово бели и весели.

– А, Франсис!

– Добро утро, монсеньор! (Той обича да му казват Тони.)

– Какви официалности. Изглеждаш добре. А това... – погледна той любопитно към Оми, която преспокойно отвърна на погледа му. Изгледах я предупредително.

– Монсеньор, това е мадам Ал-Джерба. Тъкмо си тръгваше.

– Така ли? – попита Оми.

– Да – уверих я.

– Никога досега не съм виждала епископ. Мислех, че ще сте в лилаво.

– Благодаря ви, госпожо – казах. – А сега с епископа трябва да поговорим.

– О, не ни обръщайте внимание. Ние ще почакаме. – И тя седна на пейката в градината с вид на човек, готов да чака безкрайно, ако се налага.

– Извинете, но защо чакате? – попита епископът.

– Нищо особено. Просто всички искат да видят мосю кюрето отново на крака. На много хора им липсва.

– Така ли? – изгледа ме епископът. Изненадата му изобщо не ме поласка.

– О, да – категорично заяви Оми. – Новият свещеник не го биваше. Такъв като него може да работи в голям град, но не и в село като Ланскене. Уф! Трябва ти нещо повече от комитети, за да стигнеш до сърцето на селото. Отец Анри има още много да учи.

В този момент се разнесоха камбаните на "Сен Жером". Моите камбани, които призоваваха за молитва, макар да не беше денят на отец Анри.

Епископът се намръщи.

– Това не са ли...

– Да.

Камбаните биеха твърде силно, че да не им обърнеш внимание. Отидохме до края на улицата и погледнахме към празния площад. Не се виждаше жива душа, но вратата на църквата беше отворена. Камбаните продължаваха да бият. Приближих до входа. След кратко колебание епископът също влезе.

Църквата беше пълна с хора. Обикновено паството ми наброява най-много четирийсет-петдесет човека, и то на Коледа и по Великден. През останалото време съм късметлия, ако има десетина-дванайсет човека, а понякога и по-малко. Днес обаче пейките бяха пълни, отзад дори видях правостоящи. Имаше двеста човека, сигурно и повече – половината жители на Ланскене ме очакваха в "Сен Жером".

– Какво става? – попита епископът.

– Нямам представа, монсеньор.

– Мосю кюре! Радвам се, че сте добре!

Беше Пол-Мари Муска, който седеше в дъното на инвалидния си стол. До него седеше Пилу заедно с Влад на здрава каишка. До тях забелязах Жозефин, която се усмихваше така, все едно сърцето ѝ ще се пръсне. После Жорж Поату и съпругата му. Семейство Ашрон – всички до един, дори най-големият им син Жан-Луи, който обикновено не стъпва в църквата. Жолин Дру и синът ѝ Жано, Гийом Дюплеси, Жорж и Каро Клермон – Каро с обичайното си загрижено изражение, от което ми иде да ѝ извия врата. Нарсис, който взема причастие два пъти годишно, ако не забрави, но иначе почти не идва, Анриет Муасон, Шарл Леви, дори англичанинът Джей Макинтош...

Има и хора, които по основателни причини никога не са били част от моето паство. Захра ал-Джерба. Соня Бенчарки. Алиса Махджуби. Баща им Саид. Старият Мохамед Махджуби също – всички носят плодове и цветя. И разбира се, Виан Роше. А също Анук, Розет, речните хора, хора с татуировки, чорлави и небрежни, напълнили църквата ми до тавана...

И навсякъде има свещи. Стотици, хиляди свещи, всяка от които е молитва – на олтара, до купела, под статуята на свети Франциск и на Девата. Дори на Коледа няма толкова свещи, но днес, в четвъртък сутринта през септември, "Сен Жером" приличаше на катедрала.

– Радвам се, че сте добре, отче.

– Получихте ли цветята ми?

– Дано да ви хареса виното, отче.

– Ще приемате ли изповеди?

Обърнах се към епископа:

– Нямах представа...

Но монсеньор се усмихваше. В усмивката му като от реклама на паста за зъби може и да се долавяше известен хлад, но той е достатъчно добър политик, за да усеща към кого да пренасочи предпочитанията си.