Уилям Уортън - Пилето

Сега разбирам, че не съм съвсем пиле. Дочувам гласа на Пилето откъм кафеза. Тя иска да пея още, но за мен пеенето е все още трудно. Запява и Алфонсо. За първи път разбирам цялата му песен. Ето какво пее той: „Ела и полети с мен; леки паламиди се носят по кристалното небе, ти и аз. Долу се възвишават планини и облаци се носят и крави, унесени в дрямка, преживят детелина. А ние двамата се реем безгрижно по лъкатушните течения въздушни. Един до друг летим и търсим плодоносни поля и тихи брегове.“

Слушам и си давам сметка, че не е възможно Алфонсо да пее такава песен. Една птица не може да знае, че кравите преживят. Та самият аз току-що бях научил това в час по биология. И друго Алфонсо никога не е летял над планини и облаци. Това са мои представи. Алфонсо пее и аз чувам песента му мислено, насън. Може ли Алфонсо наистина да говори или това съм просто аз? Всичко е много невероятно. Алфонсо ме учеше на разни тънкости в летенето, които аз нямаше как да зная. Не мога да сглобя всичко това в съня си. Но тази нощ разбрах друго: аз сънувам, че сънувам.

В едно съм сигурен — пеенето е като летенето. Когато пея, затварям очи и се виждам да летя над дърветата. Канарчетата точно затова пеят, сигурен съм. Тях ги затварят в клетки, защото пеят хубаво, а после те пеят, защото са затворени в клетки.

Има повече от четиристотин години, откак канарчетата живеят в клетки. Времето на едно поколение канарчета — от раждането до чифтосването е по-малко от година. По същия признак времето на едно човешко поколение е около двайсет години. Следователно канарчетата живеят в клетки от осем хиляди години, ако изчислим времето в човешки поколения. А ако смятаме на поколения канарчетата и хората, излиза, че те еднакво дълго живеят затворени в клетки.

Започвам да се питам коя е онази човешка дейност, която отговаря на пеенето при канарчетата. Изглежда, мисленето. Вие сме построили тази клетка, наречена цивилизация, понеже имаме способността да мислим, а сега трябва: да мислим, понеже сме хванати в собствената си клетка. Убеден съм, че все още някъде съществува един истински свят, въпросът е само как да се измъкна от клетката. Но дали пък канарчетата ще пеят толкова много; ако им се даде възможност да живеят на открито и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да разбера.

В кафезите всичко е в пълен ход. Някои от малките вече излизат от гнездата. Скоро ще трябва да ги прехвърля в някоя от големите клетки. Не зная само дали да ги пусна в клетката, в която живея аз в съня си, или в другата. Все още се мъчех да разреша този въпрос, когато започнах да сънувам Перта.

Като казвам „сънувам“, това не означава, че Перта се явява в известния вече мой сън. Не, аз сънувам, че сънувам Перта. Насън заспивам на един крак, като птица, и започвам да сънувам Перта.

Перта е по-дребничка от останалите женски. Главата й е светлозелена, гърдите — съвсем бледорезедави, а гърбът, — зелен. Перата на крилете й имат различни от сенки. Това придава на крилете интересни отблясъци както при гълъбите синяци, само че в зелено. А завършват с бяла ивица, понеже крайните две пера на всяко крило са бели. Перта е заобленичка и лети с къси, отривисти махове, но въпреки това много грациозно и бързо. Над очите й има петънца, които изглеждат почти като вежди. Човката и краката й не са тъмни като Алфонсовите, но пък и не са толкова бледорозови като на Пилето.

Насън заспивам на най-горната пръчка в птичарника и сънувам. Чувствувам се самотен и уморен; спи ми се и заспивам насън. Това знам. Едва след няколко нощи ми става ясно, че Перта е сън в другия сън.

В този сън в съня аз съм сам в клетката, но като поглеждам надолу, виждам някой при хранилката. Веднага познавам, че е от женски пол. Тя или не знае, че аз стоя горе на най-високата пръчка, или пък се прави, че не ме забелязва. Аз стоя неподвижен, наблюдавам я и се наслаждавам на движенията й. Наблюдавам я внимателно, както наблюдавам наяве канарчетата с бинокъла.

Нейният летеж: не е нещо изключително, ако става дума за сила и мощ, но тя се носи във въздуха с много голяма лекота. Усещам, че обича да лети и лети за удоволствие. Кацанията и завоите й са толкова разнообразни. Тя така съчетава движенията на опашката, на крилете и на тялото, че сякаш танцува във въздуха. И ето че се влюбвам в нея, както някога се влюбих в Пилето, само че сега всичко е много по-реално.

В съня си й пея песни, които зная, и други, които не знаех, че зная. Когато се събуждам, не мога да си спомня какви песни съм й пял. Те са някъде много дълбоко в мен. Решавам наяве да сложа малко вода в клетката, та Перта да има възможност да се къпе. Ще ми се да направя нещо по-специално. Издебвам момент, когато майка ми не е в кухнята, и вземам кристалната купичка за масло, която тя прибра след смъртта на майка си. Ние не я употребяваме освен пред гости, тъй че майка ма няма да забележи, ако купичката липсва една нощ. Същия следобед я слагам на пода на клетката, след като съм нахранил всичките канарчета.