Уилям Уортън - Пилето

Ако онзи великан отсреща, който гледа през бинокъла, съм аз, тогава къде в същност се намирам аз и какъв съм? Не поглеждам към тялото си. Прехвръквам при Алфонсо.

„Ал, кой е онзи там?“

Алфонсо поглежда небрежно през мрежата. Олющва още едно семенце и го изгълтва.

„Той е този, който ни държи тук, който ни храни, който ни настанява. Някога той именно ме доведе тук. Той доведе и Пилето. Всички го знаем“

„Да, но какво е той?“

Искам да разбера какво знае Алфонсо. Искам да зная доколко Алфонсо е само превъплъщение на моето „аз“ в съня.

„Не знам. И по-добре не питай. Просто е тук и толкоз. Без него не би имало нищо.“

Хвръквам отново на горната пръчка. В моя сън Алфонсо нищо не знае, само аз зная. Ето защо този път съм объркан и дори не съм сигурен, че сънувам. Сънят се променя. За първи път аз съм две различни същества. Ето че времето се изравнява със съня.

Събуждам се, но оставам дълго в леглото. Събота е. Трябва да почистя всички кафези. Трябва да сложа нова храна, да почистя поилките, да приготвя яйчено пюре, да измия всички съдинки за него. Дали тия птички са се замислили някога откъде идва храната им? На стотици мили околовръст не расте нито едно от тези семена. Всичко това е толкова изкуствено, такава измама. Те съществуват благодарение на мен.

Нашият свят е горе-долу същият. На закуска аз намазвам с масло филията препечен хляб. А не зная как се прави нито маслото, нито хлябът. Нямам представа как се отглеждат крави и как се доят. Нямам представа как се сее пшеницата, как се жъне, как се отделя зърното, как се мели, как се пече. За всичко си имат грижата добрите джуджета.

— Кой победи? И какво значи да победиш? Най-сигурният начин да загубиш е да се насилваш да победиш.

Аз едно зная: да се скъсаш, не можеш да надвиеш живота.

Сънят ми е едно цяло. Той се прекъсва през деня, но аз не помня прекъсванията. От друга страна, колкото и да се мъча, не мога да си спомня началото на съновиденията си. Убеден съм, че винаги съм съществувал в тях и че те нямат начало.

Когато влизам в птичарника, не се чувствувам необичайно. Зная, че аз съм онзи в птичарника от съновиденията. Зная, че ми предстои работа и птичетата очакват от мен да я свърша. Аз съм Пилето, момчето, благодарение на което всичко това съществува. Без мен не би имало нищо. Моето място е в птичарника, аз съм част от него.

Наблюдавам канарчетата и мисля. Едната ми половина иска да проникне в същината на нещата, а другата само чака да види какво ще стане. Вземам молив и къс хартия. Написвам бележка до себе си и я оставям на пода на птичарника. Доколко събитията през деня са свързани със съновиденията ми? Мога ли по този начин да установя връзка със самия себе си?

Тази нощ съм сам в птичарника. Той е празен, както е в действителност. Сънят се е изравнил с действителността. Чувам мъжките да шумят в кафезите за разплод — точно както е в действителност. Спускам се долу да си хапна малко яйчено пюре и листа от глухарче. Виждам листчето на пода.

„Пилето е птица, то е Пилето“

Точно това бях написал. Хвръквам на най-горната пръчка. Чувствувам се страхотно изолиран; изолиран съм дори от останалите канарчета. Цвъртя, зова ги, но те не ми отговарят. Зова Алфонсо. Нищо! Самотен съм. Но мога да летя.

Упражнявам се да летя и се мъча да разбера какво точно е летенето. Когато правех моделите си, ръководил съм се, изглежда, от погрешна представа. Летенето не е като плуването. То не се свежда само до това да замахваш надолу, да улавяш въздуха под крилете си и да се отблъскваш. Имаш усещането, че те вдигат отгоре, че се издигаш в празно пространство. Освен това маховите пера се обръщат, отхвърлят въздуха назад, тъй че ти отиваш напред. В моделите ми нямаше нищо, което да поддържа движението напред. Не е достатъчно само да изнесеш крилете си напред и после да ги изтеглиш назад. Маховите пера действуват като перката на самолет.

Престрашавам се да погледна тялото си. Да, аз съм птица. Съвсем приличам на канарче. Приличам на Пилето. Облитам цялата клетка. Опитвам се да наблюдавам собствения си летеж. Изпитвам възхитително чувство, много по-хубаво, отколкото бях очаквал. Поглеждам навън и пак ми се приисква да летя на свобода. Има толкова много места, до които искам да отлетя. Колко естествено е да летиш и колко неестествено — да няма до къде да прехвръкнеш.

На другия ден се замислям за бележката. Фактически тя нищо не доказва, понеже отнапред знаех какво е написано. То е било в главата ми, когато съм започнал да сънувам — значи, видял съм нещо, което вече съм знаел.