Лора Флоран - Шоколадово докосване

Тя го погледна с усмивка, взе торбата и се поколеба при вида на намръщеното му изражение. Малко от онази нейна волева студенина се върна, онова излъчване от самото начало – сякаш се радваше на неговите усмивки, но нямаше да търпи гнева му.

– Много благодаря, мосю – каза тя.

И това "мосю" зейна в душата му като рана, когато тя излезе навън.

Джейми тръгна по булевард "Дьо Тампъл", далеч от кипящия живот около Площада на републиката, връщайки се в по-изискания квартал Маре с торбата от Доминик Ришар в ръка. От три месеца не се беше чувствала толкова щастлива и щастието я изпълваше, както хелият изпълва балона, съживяваше спаружения, смазан човек, в който се беше превърнала, и възраждаше забравената ѝ способност да се носи по вятъра.

За да провери, тя се опита да си припомни по-стари моменти на чисто щастие, моментите, когато бе виждала как нейната работа в какаовите плантации променя напълно живота на хората. И се натъкна на огромна грозна стена, както ставаше напоследък. Удари се челно в нея и отстъпи назад, неспособна да възроди тези спомени.

Така. Доминик Ришар. По цялото ѝ тяло премина приятно гъделичкане при спомена за неговия поглед, как ѝ подаваше да опитва шоколадови бонбони.

Колко различно впечатление ѝ беше направил, когато го видя първия път, застанал в чаения салон на Филип Лионе, агресивен, непроницаем, арогантен и опасен. Може би е бил ядосан за нещо. Сигурно не си е давал сметка, че я е гледал толкова студено. Може би изсечените черти на лицето му, черната стърчаща коса, проблясващите някак неумолими очи му придаваха невярно агресивно излъчване. Щом започна да говори за шоколадовите си бонбони, той се превърна в разпалено момче. Не, той не беше точно момче. Докато го гледаше как избира бонбоните, тя се чувстваше така, сякаш тези големи корави мъжки ръце галеха тялото ѝ нежно, навсякъде.

Боже, колко хубаво би било да я галят. Дори да беше само кратко увлечение, потапянето в тази топлина и удоволствие щеше да бъде блаженство.

Джейми се изчерви до корените на косата си, потънала в сластно мечтание. Увлечение ли? Тя не можеше да го купи, най-малко пък Доминик Ришар, и наистина не знаеше какво друго освен пари можеше да му предложи сега. Чувстваше се изцедена и празна. Отвращаваше се как костите ѝ стърчаха през кожата и ѝ придаваха вид на чуплива кукла. Тя искаше да изглежда неуязвима.

Дори в най-добрите времена Джейми беше дребничка и заради луничките си изглеждаше някак недорасла. Никой нормален мъж, който не преследваше зестрата ѝ, не би си загубил ума по нея. Повечето мъже, които я познаваха, бяха наясно колко пари има, но нейните малко на брой експерименти да излиза инкогнито с приятелки по баровете бяха показали недвусмислено, че мъжете, които не знаеха коя е, сваляха приятелките ѝ и не ѝ обръщаха никакво внимание. Понякога се случваше някой срамежлив, недодялан младеж да се прежали и да се ориентира към нея, докато неговите по-нахакани приятели ухажваха нейните приятелки, защото онези, които не бяха надарени със самоувереност и не знаеха коя беше тя всъщност, я смятаха за по-лесна топка, за момиче, навито на всичко.

Именно катастрофалното положение на любовния фронт и плачевните експерименти в баровете я убедиха, че готовите запаси от ухажори бяха функция на фамилното ѝ име. Дотогава тя си въобразяваше, че поне някои от тези мъже... просто я харесват. Без някаква специална причина. Заради самата нея.

Тази наивност беше отстъпила място на реализма. Все пак тя беше повярвала в себе си, в стойността на страстната си способност да променя живота на клетниците. А сега бе загубила и тази илюзия. Единствената непарична стойност, която имаше Джейми.

Така че как би могла да привлече висок, сексапилен, емоционален мъж, който твореше чудеса от шоколад със собствените си ръце?

Но нямаше нищо лошо, разбира се, да удовлетвори увлечението си, седейки в неговата шоколатерия, мислейки си за него и позволявайки му да ѝ продава шоколадови бонбони.

Всъщност в живота ѝ точно сега нямаше нищо друго, което би могло да запълни дните ѝ.

– Ти трябва да ръководиш шоколадовите фабрики "Кори", разбра ли – отсече категорично дядо ѝ. Джеймс Кори, или дядо Джак, все още живееше официално в града, носещ името на предците му, в Съединените щати, но по нищо не му личеше, съдейки по това колко време прекарваше в Париж, за да бъде близо до внучките си. – Баща ти е нетърпим. Винаги се опитва той да дърпа конците.