Лора Флоран - Шоколадово докосване

Карамелът поддаде под зъбите ѝ, мек, гладък, гъвкав, докато вкусът събуди небцето ѝ.

– Какво е това? – напомняше ѝ за нейните пътувания в тропиците, за доброто и за лошото в тях.

– Маракуя и манго – той я наблюдаваше нетърпеливо, може би дори малко притеснено, което я очароваше. Човек би помислил, че ако бонбонът не ѝ беше харесал, той щеше да бъде съкрушен. Доминик Ришар – този, който, по думите на сестра ѝ, беше толкова нетърпимо арогантен, че в сравнение с него Силвен Марки и Филип Лионе изглеждаха възпитани и скромни. Колко много обичаше да ласкаят егото му.

– Вкусно е – тя захапа другата половина. Какъв наситен вкус, каква чувствена консистенция. Довечера тя щеше да лежи будна и да фантазира как той лежи до нея и я храни с бонбони.

По кожата на цялото ѝ тяло преминаха тръпки в протест срещу това изтезание от копнеж. Какво не би дала тези големи груби ръце да я галят в истинския живот.

Ох-ох. С кино-и рокзвездите тя никога не се беше отнасяла от фантазиите към копнеж за нещо в истинския живот.

– Ами този? – той взе бонбона. Големите пръсти уловиха финия целофан и го отвиха, разкриха слънцето за нея...

Хармонична текстура и тръпчив вкус. Тя го погледна безпомощно. Може би, ако му дадеше адреса на апартамента, който беше наела, той би проявил интерес към афера за една нощ въпреки обикновената ѝ външност. Тя можеше да бъде неговата заклета почитателка. Вярно, че рискуваше да ѝ разбият сърцето, но неотдавна Джейми беше доказала, че е способна да оцелее след тотално унищожение.

– Вие ще ме убиете, мосю – засмя се тя. – Със свръхдоза от удоволствие.

В очите му проблесна недоволство.

– Наричайте ме Доминик – каза той. – Не обичам формалностите.

Веждите му подскочиха леко нагоре и той я погледна. Очакваше тя да го нарече по име или да му каже нейното. Но беше толкова топло и сигурно да не променят нищо.

– Не мога да си позволя такава фамилиарност.

Той се намръщи. Светлината върху лицето му помръкна.

Дом се поколеба за един дълъг момент, после кимна и се оттегли. Върна се към работата си. Облаците се струпаха над нейния слънчев миг, но тя сама си беше виновна. Той заговори на елегантната млада жена, която явно беше салонна управителка, погледна към Джейми, поколеба се отново и тръгна нагоре по красивата спирала от стъпала, за да изчезне в рая, от който се бе спуснал.

Но това бе забавно, тъй като Дом приличаше повече на дявол, отколкото на ангел. Може би след падението си Луцифер беше открил, че може да подкупи пазителите на райските порти с достатъчно добър шоколад. Тя би отстъпила, ако беше Бог. Джейми го проследи с поглед, донякъде с облекчение, донякъде със съжаление. Тя задържа в шепи чашата пред лицето си и топлината на неговия шоколад се разля по цялото ѝ тяло.

На излизане елегантната млада жена ѝ подаде малка кутийка, завързана с изящна панделка, в която дузина карамели проблясваха като пленени слънца.

– От мосю Ришар. Той пожела да ги вземете.

Объркана, Джейми понечи да извади портмонето си.

– Non, non. II vous les offre. Това е подарък. Той ви ги подарява.

Колко неописуемо мило. Той явно обожаваше отявлените си почитатели. Джейми пусна кутийката в износената си плетена чанта, съжалявайки, че подаръкът не беше от онези неща, които човек може да си пази вечно, вместо да трябва да ги изяде бързо, иначе щяха да загубят качеството си. На излизане от магазина тя чу музика. Сърцето ѝ вече биеше ведро, затова тръгна по посока на звуците, към Площада на републиката, където танцуваха хора.

Доминик обожаваше онзи първи момент, когато излизаше на улицата обгърнат в толкова плътен облак от аромат на какао, че хората се обръщаха след него, сякаш за да уловят вкуса му. Беше хиляди пъти по-добре, отколкото да мирише на кръв и смърт. По-добре, отколкото да излиза полъхващ на какофонията от миризми, които беше попил, готвейки лук и тиква, докато чиракуваше за готвач, или на масло и брашно, когато го повишиха в сладкар.

Той чу музиката от Площада на републиката и се усмихна. Обичаше да си проправя път през протестите на прибиране от работа вкъщи. Забавляваха го хората, които идваха да си починат в неговия салон и да похапнат разкошни десерти след едночасови енергични протести. Това беше Париж. Ненадминатият виртуоз на живота.

Протестът беше в подкрепа на имиграцията или срещу дискриминацията – това му стана ясно още преди да се бе доближил достатъчно, за да прочете лозунгите, съдейки само по пъстрото многообразие на тълпата, където имаше хора от всякакви етноси: от почти индиговочерните сенегалци, през бронзовите мароканци, до млечнобелите сламеноруси поляци. С либерална доза nos-ancetres-les-Gaulois [12] Нашите предци, галите (фр.), т.е. чистокръвни французи. – Б. пр. французи, които симпатизираха на каузата. Една пънк група забиваше на сцената под гордата статуя на Мариан, символа на френската република. Дом не различаваше добре всички думи, но групата беше известна с нейните заклеймяващи дискриминацията текстове.